Бомбърите следват примера ни, придвижват се с нас, докато затваряме пробива. Имат нужда само от открита видимост, за да действат, и посятото от тях унищожение кара каменната плът да закипи, а също и пръстта. Пръстта се сипе заедно със снега, а въздухът има вкус на пепел. Такава ли е войната? Това ли е чувството да се биеш в Задушливите земи? Тайтън ме отхвърля назад, изпъва рязко ръка, за да отмести тялото ми. Дармиън и другите унищожители се втурват пред нас като жив щит. Брадвите им секат навън-навътре, пръскайки кръв, докато разрушените стени от двете страни се покриват в огледални слоеве от сребърна кръв.
Не. Спомням си Задушливите земи. Окопите. Хоризонтът се простираше във всички посоки, стигайки надолу, където се съединяваше със земя, осеяна с кратери от продължили десетилетия наред кръвопролития. Всяка страна познаваше другата. Онази война беше жестока, но ясна. Това е просто кошмар.
Войник след войник, езерняци и войници от Норта нахлуват на тласъци в пролуката. Всеки — изблъскван от мъжа или жената зад себе си. Както и на мостовете, те се съсредоточават в зона на концентриран огън. Множеството се движи като океанско течение: една вълна ни тегли назад, преди другата да отиде напред. Имаме преимущество, но съвсем леко. Още силноръки блъскат по стените, надявайки се да разширят пролуката. Телкита запращат ситни отломки в строя ни, превръщат на прах един от бомбърите, докато друг замръзва цял с уста, застинала отворена в безмълвен писък.
Тайтън танцува с плавни движения, във всяка от дланите му пламти бяла мълния. Аз използвам паяжинна мълния на земята, разстилам локва от електрическа енергия под удрящите се в земята крака на настъпващата армия. Телата им се струпват, заплашват да образуват нова стена през пролуката. Но телкитата просто ги отстраняват с едно махване, запращат труповете с шеметно въртене в черната буря.
Усещам вкус на кръв, но сега болката в счупената ми китка е едва доловима. Тя виси отпуснато отстрани до тялото ми и съм признателна за адреналина, който не ми позволява да почувствам пречупената кост.
Улицата и пръстта се втечняват под краката ми: текат в червено и сребърно. Жертва на блатистия терен стават доста хора. Когато един новокръвен пада, върху него скача нимфа и залива с вода носа и гърлото му. Той се удавя пред очите ми. Друг, женски труп, лежи на хълбок, от очните ѝ ябълки излизат къдрещи се корени. Не знам друго освен мълнията. Не мога да си спомня името или целта си, за какво се бия — освен за въздуха в дробовете си. Освен още една секунда живот.
Един телки ни разделя, запращайки Рейф назад, а после мен в противоположната посока. Устремявам се рязко напред, над горния край на силата, която напира през пробива в стената. Към другата страна. Към зоните с концентриран огън на Корвиум.
Приземявам се тежко, претъркулвам се, докато спирам рязко, наполовина заровена в леденостудена кал. Мълния от болка пробива адреналиновия ми щит, напомня ми за една сериозно счупена кост и вероятно още няколко. Ветровете на бурята дърпат дрехите ми, докато се опитвам да седна, късчета лед жулят очите и бузите ми. Макар че вятърът вие, тук не е толкова тъмно. Не черно, а сиво. Вихрушка по здрач вместо в полунощ. Оглеждам се с примижали очи напред-назад, твърде задъхана да направя каквото и да е, освен да лежа, завладяна от болка.
Онова, което преди беше открити поля, зелени ливади, спускащи се под наклон от двете страни на Железния път, сега е замръзнала тундра: всяко стръкче трева е остра като бръснач ледена висулка. От този ъгъл е невъзможно да различим Корвиум. Точно както не можехме да виждаме през непрогледната чернота на бурята, атакуващите части също не могат. Тя ги възпира толкова, колкото и нас. Няколко батальона се скупчват като сенки, силуетите им се очертават на фона на бурята. Някои се опитват да минат по все още образуващите се и възстановяващи се ледени мостове, но сега повечето се устремяват към пробива. Останалите дебнат зад мен: като размазано петно на фона най-голямата сила на бурята. В резерв чакат може би стотици, а може би хиляди. Сини и червени знамена плющят на вятъра точно толкова ярки, че да ги различа. Хванати натясно, въздъхвам тихо. А аз съм заседнала в калта, заобиколена от трупове и онези от ранените, които могат да ходят. Поне повечето са съсредоточени върху самите себе си, върху липсващите крайници или разпорените кореми вместо върху едно-единствено Червено момиче сред тях.