Езерняшки войници се стрелкат около мен и аз се напрягам в очакване на най-лошото. Но те продължават да маршируват, набивайки крак към трещящите облаци и останалата част от армията, тътреща се към унищожението. „Стигнете до лечителите!“, изкрещяна през рамо един от тях, без дори да погледне назад. Поглеждам надолу, осъзнавайки, че съм покрита със сребърна кръв. И малко червена, но главно сребърна.
Бързо натривам кал върху кървящите си рани и онези части от униформата ми, които са все още зелени. Болката от порязванията е изгаряща и аз изсъсквам през зъби. Поглеждам назад към облаците, виждам как мълниите пулсират вътре в тях. Сини отгоре, зелени в основата, където е пробивът. Където трябва да се върна.
Калта засмуква крайниците ми, опитва се да замръзне и да се втвърди около мен. Присвила счупената си китка до гърдите, се оттласквам с едната си ръка, боря се да се освободя. Отскубвам се със силен пукащ звук и започвам да спринтирам, поемайки си тежко дъх след дъх. Всеки дъх ме изгаря.
Успявам да измина десетина метра, почти до тила на Сребърната армия, преди да осъзная, че няма да се получи. Подредени са твърде нагъсто, за да се провре някой, дори и аз. И вероятно ще ме спрат, ако се опитам. Лицето ми е добре познато, макар и покрито с кал. Не мога да рискувам да мина оттам. Или по ледените мостове. Някой от тях може да рухне под мен или пък Червените войници може да ме застрелят, докато се опитвам да се прехвърля обратно през стената. Всеки вариант за избор свършва зле. Но същото важи и за стоенето тук. Войската на Мейвън ще предприеме ново нападение и ще изпрати нова вълна войници. Не виждам път напред, нито път назад. За един ужасяващ, празен миг се взирам в черната тъмнина на Корвиум. Вътре в бурята потрепват мълнии, по-слаби отпреди. Изглежда като надигащ се ураган, завършващ с кълбест буреносен облак, допълнен с вихрушка и мощни ветрове. Чувствам се дребна срещу него като самотна звезда в небе от жестоки съзвездия.
Как можем да сразим това?
Първият пронизителен писък на джет ме събаря на колене и ме кара да покрия глава със здравата си ръка. Ревът се разнася в гърдите ми, взрив от електричество, блъскащ като сърце. Следват още дузина на ниска височина: двигателите им завъртат спираловидно снега и пепелта, когато се спускат с вой между двете половини на армията.
Още джетове кръжат откъм външната страна на бурята, въртят се, врязват се през нея. Облаците се носят заедно с джетовете, сякаш прикрепени с магнит към крилете. После чувам нов рев. Друг вятър, по-силен от първия, виещ с яростта на сто урагана. Вятърът се заема да проясни бурята и я разкъсва мощно. Облаците се разделят колкото да покажат кулите на Корвиум, където властва синята мълния. Вятърът следва джетовете, събирайки се под прясно боядисаните им криле.
Боядисани в яркожълто.
Династия Нарис.
Устните ми се разтеглят в усмивка. Те са тук. Анабел Леролан удържа на думата си.
Търся другите династии, но около мен надава крясъци един сокол, синьо-черните му криле удрят въздуха. Ноктите му проблясват, остри като нож, и аз отскачам назад да предпазя лицето си от птицата. Тя само надава остър крясък, преди да отлети с пляскане на криле, плъзгайки се над полесражението към… О, не.
Резервите на Мейвън идват. Батальони, легиони. Черна броня, синя броня, червена броня. Ще бъда смачкана между двете половини на армията му.
Не и без бой.
Пускам мълниите: пурпурни светкавици се устремяват надолу около мен. Изблъскват войниците назад, карат ги да поставят под въпрос всяка стъпка. Знаят как изглеждат способностите ми. Виждали са какво може да прави Мълниеносното момиче. Поколебават се, но само за момент. Достатъчно, за да ми позволят да намеря опора и да се обърна, накланяйки тялото си под ъгъл. По-малка мишена, по-голям шанс за оцеляване. Юмрукът на здравата ми ръка се свива, готов да повали всички заедно с мен.
Много от Сребърните, нападащи пролуката, се обръщат в моята посока. Разсейването ги погубва. Зелени и бели мълнии преминават с пулсиране през тях, разчистват пътя за червения пламък, когато се устремява към мен.
Суифтите скъсяват разстоянието първи и се сблъскват с паяжина от мълнии. Някои се изстрелват назад, но други падат, неспособни да надбягат искрите. Буреносни мълнии, падащи с трясък от небето, възпират най-лошото, образуват предпазен кръг около мен. Отвън прилича на клетка от електричество, но тази клетка е мое творение. Клетка, която контролирам. Предизвиквам който и да е крал да ме затвори в клетка сега.
Очаквам мълнията ми да го привлече, както пламъкът на свещ привлича нощна пеперуда. Оглеждам настъпващата орда, търся Мейвън. Червена пелерина, корона от железни пламъци. Бяло лице в морето с очи, достатъчно сини, за да пронижат планини.