Вместо това джетовете на Ларис се приближават за ново нападение, спускат се ниско над двете армии. Те се разделят около мен и карат войниците да се втурнат в търсене на прикритие, докато на главите им с писък се устремява метал. Около дузина фигури се изсипват от задните врати на по-големите джетове, правят салто във въздуха, преди да се устремят към земята със скорост, при която повечето човешки същества биха се сплескали като палачинки. Вместо това те изпъват ръце и се спират рязко, вдигайки облак от пръст, пепел и сняг. И желязо. Много желязо.
Еванджелин и семейството ѝ, включително баща ѝ и брат ѝ, се обръщат с лице към настъпващата армия. Соколът кръжи около тях, надава крясъци, докато се стрелка по режещия вятър. Еванджелин благоволява да хвърли поглед през рамо, очите ѝ намират моите.
— Гледай да не ти стане навик! — изкрещява тя.
Връхлита ме изтощение, защото, странно, се чувствам в безопасност.
Еванджелин Самос ми пази гърба.
В периферното ми зрение от двете страни пламти огън. Обкръжава ме, почти заслепяващ. Препъвам се назад и се блъсвам в стена от мускули и предпазна броня. Кал обгръща с пръсти счупената ми китка и я държи нежно. Поне веднъж не си спомням оковите.
Двайсет и девет
Еванджелин
Вратите на кулата, където се помещава управлението на Корвиум, са от солиден дъб, но пантите и обковът им са железни. Плъзват се и се отварят пред нас, отстъпват пред волята на кралската Династия Самос. Влизаме в залата на съвета грациозно, пред очите на разнородното ни подобие на съюз. Представителите на Монтфорт и Алената гвардия седят отляво, семпли на вид в зелените си униформи, нашите Сребърни — отдясно, облечени в различните цветове на династиите си. Съответните им предводители, премиер Дейвидсън и кралица Анабел, мълчаливо ни гледат как влизаме. Сега Анабел носи короната си, показва, че е кралица, макар и на отдавна мъртъв крал. Короната представлява очукан кръг от розово злато, инкрустиран с мънички черни скъпоценни камъни. Семпла. Но въпреки това се откроява. Тя барабани със смъртоносните си пръсти по плота на масата, ожесточено излага на показ венчалния си пръстен. Огненочервен скъпоценен камък, също инкрустиран в розово злато. Подобно на Дейвидсън тя има погледа на хищник: никога не мига, никога не се разсейва. Принц Тиберий и Мер Бароу ги няма или не мога да ги видя. Питам се дали ще се разделят, насочвайки се към съответните си страни и цветове. Прозорците на всяка страна от стаята в кулата гледат към земята, където във въздуха още тлее пепел, а западните полета са задушени от кал, наводнени и превърнати в тресавища от необичайното за сезона бедствие. Дори толкова нависоко всичко мирише на кръв. Имам чувството, че жулих ръцете си часове наред, измивах всеки сантиметър и въпреки това още не мога да се отърва от мириса. Витае като призрак, по-труден за забравяне от лицата на хората, които убих на полето. Металическият дъх заразява всичко.
Въпреки внушителната гледка всички очи се фокусират върху по-внушителната личност, предвождаща семейството ни. Баща ми няма черни одежди, само бронята си от хром, блещукаща като огледало, запоена към стегнатата му фигура. Крал воин от глава до пети. Майка ми също се представя на ниво. Короната ѝ от зелени камъни е в тон с боата удушвач, преметната около врата и раменете ѝ като шал. Плъзга се бавно, с люспи, отразяващи следобедната светлина. Птолемей изглежда подобно на баща ни, макар че бронята, изрисувана по широките му гърди, тясната талия и стройните крака, е черна като нефт. Моята е съчетание от двете, раирана, на прилепващи към кожата пластове хром и черна стомана. Не е бронята, която носех на полето, а бронята, която ми е нужна сега. Ужасна, заплашителна, показваща всяка частица от гордостта и мощта на Самос.
Четири стола, подобни на тронове, са подредени до прозорците и ние сядаме едновременно, представяйки обединен фронт. Независимо колко ми се иска да запищя.
Имам чувството, че съм предала себе си, оставила съм да минат дни, седмици, без да възразя. Без дори да спомена колко много ме ужасява планът на баща ми. Не искам да бъда кралица на Норта. Не искам да принадлежа на никого. Но няма значение какво искам аз. Нищо няма да застраши машинациите на баща ми. Крал Воло не е човек, който приема отказ. Не и от собствената си дъщеря, негова плът и кръв. Негова собственост.
Твърде позната болка се надига в гърдите ми, докато се настанявам на трона си. Полагам всички усилия да остана овладяна, сдържана и покорна. Предана на кръвта си. Единствено на това съм научена.