Не съм говорила с баща си от седмици. Мога само да кимам на заповедите му. Неспособна съм да изричам думи. Боя се, че ако отворя уста, гневът ще ме надвие. Идеята да си мълча, беше на Толи. Имай търпение, Ева. Имай търпение, дай на това малко време. Но време за какво? Нямам представа. Баща ми не променя решенията си. А кралица Анабел е твърдо решена да качи внука си отново на трона. Брат ми е точно толкова разочарован, колкото и аз. Всичко, което направихме — да го оженим за Илейн, да предадем Мейвън, да подкрепим кралските стремежи на баща ми — беше, за да можем да останем заедно. И всичко това — напразно. Той ще управлява в Пролома, женен за момичето, което обичам, докато аз съм откарана като сандък с муниции, отново поднесена като подарък за един крал.
Благодарна съм за разсейването, когато Мер Бароу решава да удостои съвета с присъствието си, следвана по петите от принц Тиберий. Забравих в какво окаяно вярно нейно кученце се превръща в нейно присъствие — с широко отворени очи, просещи внимание. Изостреният му войнишки усет се съсредоточава върху нея, вместо върху настоящата задача. И двамата все още са изпълнени с адреналин от обсадата и нищо чудно. Тя беше жестока. Бароу още има кръв по униформата си.
Двамата вървят надолу по централната пътека, разделяща съвета. Ако чувстват тежестта на действието си, не го показват. Повечето разговори затихват до шепот или спират напълно, така че всички да наблюдават двамата, чакайки да видят кой край на стаята ще изберат.
Мер е бърза: промъква се покрай първия ред зелени униформи и се обляга на далечната стена. Извън светлината на прожекторите.
Принцът, законният крал на Норта, не я следва. Вместо това се обръща към баба си, протегнал ръка да я прегърне. Анабел е много по-дребна от него, смалила се до стара жена в негово присъствие. Но ръцете ѝ го обгръщат с лекота. Имат еднакви очи, горящи като нагрят бронз. Тя вдига лице и му се усмихва широко.
Тиберий се задържа в прегръдката ѝ само за миг, вкопчил се в последното късче от семейството си. Мястото до баба му е празно, но той не го заема. Избира да се присъедини към Мер до стената. Скръства ръце върху широките си гърди, фиксирайки баща ми с разгорещен поглед. Питам се дали знае какво е планирала тя за двама ни.
Никой не заема мястото, оставено от него. Никой не смее да заеме мястото на законния наследник на Норта. Обичната ми годеница, отеква в главата ми. Думите ме дразнят повече, отколкото змиите на майка ми.
Внезапно с бързо махване на ръка баща ми дръпва Салин Айрал за катарамата на колана, издърпва го да стане от мястото си и го повлича по масата и през дъбовия под. Никой не протестира, нито издава звук.
— От вас се очаква да бъдете ловци.
Гласът на баща ми боботи ниско в гърлото му.
Айрал не си е направил труда да се измие след битката, за което свидетелства потта, сплъстила черната му коса. Или може би е просто вцепенен от ужас. Не бих го винила.
— Ваше величество…
— Вие ме уверихте, че Мейвън няма да се измъкне. Мисля, че точните ви думи, милорд, бяха: „Никоя змия не може да се измъкне от копринен юмрук“. — Баща ми не благоволява да погледне този провалил се лорд, позорящ династията и името си. Майка ми гледа достатъчно и за двамата, виждайки както със собствените си очи, така и с очите на зелената змия. Змията ме забелязва, че я гледам, и стрелва раздвоения си розов език в моята посока.
Другите гледат унижението на Салин. Червените изглеждат по-мръсни от него, някои от тях — все още покрити със спечена кал и посинели от студ. Поне не са пияни. Лорд генерал Ларис се поклаща в стола си, отпива открито от плоско шише, по-голямо от всяко, което е редно човек да носи просто за подкрепа. Не че баща ми или майка ми, или някой друг би имал нещо против, че той пие алкохол. Ларис и неговата династия си свършиха прекрасно работата, предоставяйки въздушни джетове за каузата, докато разпръсваха онази адска буря, заплашваща да погребе Корвиум под снега. Доказаха, че са достойни.
Както и новокръвните. Колкото и глупаво да звучи избраното от тях име, те отбиваха атаката с часове. Без тяхната кръв и саможертва Корвиум щеше да падне обратно в ръцете на Мейвън. Вместо това той се провали за втори път. Беше победен два пъти. Веднъж — от хора, събрани от кол и въже, а сега — от истинска армия и истински крал. Стомахът ми се свива. Макар да спечелихме, победата ми се струва като поражение.
Мер гледа гневно размяната на реплики, цялото ѝ тяло се напряга като извиваща се жица. Очите ѝ шарят между Салин и баща ми, а после се отклоняват към Толи. Изпитвам тръпка на страх за брат си, макар че тя обеща да не го убива. На Площада на Цезар тя отприщи ярост, каквато никога не съм виждала. А на бойното поле в Корвиум удържа позицията си, макар и обкръжена от армия Сребърни. Нейната мълния е далеч по-смъртоносна, отколкото си спомням. Ако избере да убие Толи точно сега, съмнявам се, че някой би могъл да я спре. Да я накаже — разбира се, но не и да я спре.