Баща ми е почти весел, докато обяснява, а аз затаявам дъх. Спаси ме, Мер Бароу. Отприщѝ бурята, която знам, че носиш в себе си. Омагьосай принца, както правиш винаги.
— Кралството на Пролома ще получи суверенитет, след като Мейвън бъде отстранен. Кралете от стомана ще царуват поколения наред. С отделяне на нужното внимание на моите Червени граждани, разбира се. Нямам намерение да създавам робска държава като тази, каквато е Норта в момента.
Мер далеч не изглежда убедена, но си замълчава.
— Разбира се, Норта ще се нуждае от собствен крал.
Очите ѝ се разширяват. Ужасът се просмуква в тялото ѝ и тя рязко завърта глава към Кал, търсейки отговори. Той изглежда също толкова изненадан, докато тя се гневи.
Мълниеносното момиче е по-лесно за разчитане от страниците на детска книга.
Анабел се надига от мястото си и се изправя гордо. Прорязаното ѝ от бръчки лице сияе, докато се обръща към Кал и полага ръка на бузата му. Той е твърде шокиран, за да реагира на докосването ѝ.
— Моят внук е законният крал на Норта и тронът принадлежи на него.
— Господин премиер… — прошепва Мер, сега гледайки към лидера на Монтфорт. Почти умолява. Потрепване на тъга пронизва маската му.
— Монтфорт обещава да подкрепи поставянето на трона на Ка… — Той се възпира. Гледа навсякъде освен към Мер Бароу. — Крал Тиберий.
Топло течение преминава из въздуха. Принцът е разгневен, жестоко разгневен. А най-лошото тепърва предстои за всички ни. Ако имам късмет, той ще изгори кулата до основи.
— Ще затвърдим съюза между Пролома и законния крал по обичайния начин — казва майка ми, правейки положението още по-мъчително. Наслаждава се на това. Нужна ми е цялата сила на волята, за да удържа сълзите вътре в себе си, където никой друг не може да ги види.
Намекът на думите ѝ не убягва на никого. Кал издава сподавен звук, ахване, много неподобаващо за принц, още по-малко за крал.
— Дори след всичко това Изпитанието на кралиците все пак доведе до избиране на кралска съпруга. — Майка ми прокарва ръка по моята, пръстите ѝ се кръстосват там, където ще бъде венчалният ми пръстен.
Високата зала изведнъж ми се струва задушаваща, а мирисът на кръв нахлува в сетивата ми. Това е единственото, за което мога да мисля, и аз се оставям на усещането, позволявам на острия хапещ лъх на желязо да ме зашемети. Челюстта ми се стяга, стисвам здраво зъби, за да възпра всички неща, които искам да кажа. Те се блъскат в гърлото ми, умоляват да бъдат пуснати на воля. Вече не искам това. Пуснете ме да си отида у дома. Всяка дума е предателство към моята династия, към семейството ми, към кръвта ми. Зъбите ми стържат едни в други, кост върху кост. Заключена клетка за сърцето ми.
Чувствам се като хваната в капан в самата себе си.
Накарай го да избере, Мер. Накарай го да ме отхвърли.
Тя диша тежко, гърдите ѝ се повдигат и спускат бързо. Подобно на мен тя има твърде много думи, които иска да изкрещи. Надявам се, че вижда колко много искам да откажа.
— Никой не помисли да се допита до мен — изсъсква принцът и изблъсква баба си. Очите му горят. Усъвършенствал е изкуството да гледа кръвнишки дузина души едновременно. — Смятате да ме направите крал без съгласието ми?
Анабел не се бои от пламъка и отново хваща лицето му:
— Не смятаме да те правим какъвто и да било. Просто ти помагаме да бъдеш този, който си. Баща ти умря заради твоята корона, а ти искаш да я захвърлиш? За кого? Да изоставиш страната си? За какво?
Той няма отговор. Кажи не. Кажи не. Кажи не.
Но вече виждам притеглянето. Примамката. Властта съблазнява всички и ни прави слепи. Кал не е имунизиран срещу това. Всъщност е особено уязвим. Цял живот е гледал трона, подготвял се е за деня, в който той ще бъде негов. Знам от опит, че това не е навик, от който човек може лесно да се отучи. И знам от личен опит, че малко неща имат по-сладък вкус от една корона. Сещам се отново за Илейн. Дали той мисли за Мер?
— Имам нужда от въздух — прошепва той.
Разбира се, Мер го следва навън с потрепващи след себе си искри.
По инстинкт едва не поръчвам да ми донесат нова чаша вино. Но се въздържам. Мер не е тук, за да спре жената командир, ако тя отново се ядоса, а от пиенето на още алкохол само ще се почувствам по-зле, отколкото вече се чувствам.
— Да живее Тиберий Седми — казва Анабел.
Възгласът отеква из стаята. Аз изричам думите само с устни. Чувствам се отровена.
Епилог