Той жули гривните си гневно една в друга, оставя китките си да изпуснат искри. Никоя от тях не докосва нищо, нито избухва в пламък. Искра след искра, всяка една — студена и слаба в сравнение с моите. Безполезни. Безплодни. Следвам го надолу по спираловидно стълбище към един балкон. Не знам дали оттам се разкрива прекрасна гледка. Невъзможно ми е да виждам нещо повече освен лицето на Кал. Всичко в мен потръпва.
Равни части надежда и страх се борят в мен. Виждам тази борба и у Кал, мяркаща се бързо зад очите му. В бронза бушува буря: два вида огън.
— Ти обеща — прошепвам, опитвайки се да го разкъсам, без да помръдна дори един мускул.
Кал кръстосва неспокойно наоколо, после опира гръб на перилата на балкона. Устата му се отваря и затваря като на риба на сухо, търсейки нещо, което да каже. Търсейки каквото и да е обяснение. Той не е Мейвън. Не е лъжец, налага се да си напомням. Не иска да ти причини това. Но дали това ще го спре?
— Не мислех… кой разумен и логично мислещ човек би могъл да ме иска за крал след онова, което направих? Кажи ми дали искрено си смятала, че някой би ме допуснал близо до който и да е трон — казва той. — Убих Сребърни, Мер, моите собствени хора. — Той заравя лице в пламтящите си ръце, жули лицето си с тях. Сякаш иска да се обърне от вътре навън.
— Уби и Червени. Май каза, че нямало разлика.
— Разликата не е разделение.
Озъбвам се:
— Изнасяш чудесна реч за равенството, но оставяш онова копеле Самос да си седи там и да претендира за кралство точно като онова, на което ние искаме да сложим край. Недей да лъжеш и да казваш, че не си знаел за неговите условия, за новата му корона… — Гласът ми отслабва и заглъхва, преди да успея да изрека на глас останалото. И да го превърна в реалност.
— Знаеш, че нямах представа.
— Абсолютно никаква? — Вдигам вежда. — Дори не и намек от баба ти? Дори не си и мечтал за това?
Той преглъща тежко, неспособен да отрече най-съкровените си желания. Така че дори не опитва.
— Не можем да направим нищо, за да спрем Самос. Не още.
Зашлевявам го през лицето. Главата му се отмята от силата на удара и остава така, клюмвайки към хоризонта, който отказвам да видя.
Гласът ми става дрезгав:
— Не говоря за Самос.
— Не знаех — казва той, думите се понасят меко по примесения с пепел вятър. За жалост, му вярвам. Така е по-трудно да остана ядосана, а без гнева имам само страх и тъга. — Наистина не знаех.
Сълзите проправят солени пътечки надолу по бузите ми и се мразя, задето плача. Току-що видях как умират кой знае колко хора, и убих лично много от тях. Как мога да проливам сълзи за това? За човек, който все още диша право пред очите ми?
Гласът ми пресеква:
— Това ли е частта, в която те моля да избереш мен?
Защото това е избор. Той трябва само да каже „не“
Или „да“. В една дума се съдържа съдбата на двама ни.
Избери мен. Избери зората. Той не го направи преди. Трябва да го направи сега.
Трепереща, вземам лицето му в ръцете си и го обръщам, за да ме погледне. Когато се оказва неспособен да го направи, когато бронзовите му очи се фокусират върху устните или рамото ми, или жигосаното клеймо, изложено на топлия въздух, нещо в мен се пречупва.
— Не съм длъжен да се женя за нея — промърморва той. — Това може да бъде отменено чрез преговори.
— Не, не може. Знаеш, че не може. — Засмивам се студено на нелепото му позьорство.
Очите му потъмняват:
— А ти знаеш какво е бракът за нас — за Сребърните. Не означава нищо. Не влияе върху това, което чувстваме, и към кого изпитваме чувства.
— Наистина ли мислиш, че женитбата е това, заради което съм разгневена? — Яростта кипи в мен, гореща, буйна и невъзможна за пренебрегване. — Наистина ли мислиш, че храня амбиция да бъда твоя или чиято и да било друга кралица?
Топли пръсти потрепват до моите, хватката се затяга, когато понечвам да се измъкна.
— Мер, помисли си за това, което мога да направя. Какъв крал мога да бъда.
— Защо трябва изобщо някой да бъде крал? — питам бавно, изостряйки всяка дума.
Той няма отговор.
В двореца по време на затворничеството си научих, че Мейвън е бил манипулиран от майка си, оформен и превърнат в чудовището, което е сега. На земята няма нищо, което може да промени него или стореното от нея. Но Кал също е бил създаден. Всички сме създадени от някого другиго и всички имаме стоманена нишка, която нищо и никой не може да пререже.
Мислех, че Кал е имунизиран срещу покваряващото изкушение на властта. Колко съм грешила.
Той е роден да бъде крал. За това е създаден. Това е бил създаден да иска.