А това са само военни сведения. Още по-ужасни са тъмните части на собствения ми ум. Ъгълчетата, където пазя най-ужасните си демони. Мейвън е един от тях. Принцът, когото помнех, обичах и желаех, беше истински. После налице е и Кал. Онова, което направих, за да го задържа, онова, което пропуснах да сторя, и лъжите, които си повтарям за предаността му. Срамът и грешките ми ме разяждат, гризат корените ми. Не мога да позволя на Самсон или на Мейвън да видят такива неща у мен.
Моля ви, иска ми се да се примоля. Устните ми не помръдват. Колкото и много да мразя Мейвън, колкото и да искам да го видя как страда, знам, че той е най-добрият шанс, който имам. Но умоляването за милост пред най-силните му съюзници и най-лошите му врагове само ще отслаби един вече слаб крал. Затова си замълчавам, опитвам се да не обръщам внимание на здравата хватка на Самсон върху челюстта му, като се съсредоточавам само върху лицето на Мейвън.
Очите му намират моите за един миг: едновременно най-дългият и най-краткият миг.
— Имате заповеди — казва рязко и кимва на пазачите ми.
Хватката им е здрава, но не нараняваща, когато ме вдигат на крака и ме извеждат от тълпата, като си помагат с ръце и вериги. Оставям зад себе си всички. Еванджелин, Птолемей, Самсон и Мейвън.
Той се обръща на пета и се отправя в противоположната посока, към единственото нещо, което му е останало да го топли.
Трон от замръзнали пламъци.
Две
Мер
Никога не съм сама.
Тъмничарите не си отиват. Винаги двама, вечно наблюдаващи, вечно поддържайки същността ми безмълвна и потисната. Не им трябва нищо повече от заключена врата, за да ме превърнат в затворник. Не че мога дори да се доближа до вратата, без да ме изблъскат грубо обратно в средата на спалнята. Те са по-силни от мен и вечно бдителни. Единственото ми убежище от погледите им е малката баня — помещение с бели плочки и златни кранове, с под, обточен с неумолим Безмълвен камък. Перлено сивите плочи са достатъчно на брой да накарат кръвта да заблъска в главата ми, а гърлото ми да се стегне. Трябва да съм бърза там вътре и да се възползвам от всяка задушаваща секунда. Усещането ми напомня за Камерън и нейната способност. Тя може да убие човек със силата на тишината си. Колкото и да ми е омразна постоянната бдителност на пазачите ми, не искам да рискувам да се задуша на пода на някаква баня заради няколко допълнителни минути спокойствие.
Странно: някога мислех, че най-големият ми страх е, че ще ме оставят сама. Сега съм всичко друго, но не и сама, а никога не съм била по-ужасена.
Не съм усещала мълнията си от четири дни.
Пет.
Шест.
Седемнайсет.
Трийсет и един.
Отбелязвам всеки ден с резка върху долния праг до леглото, дълбая с вилица черти за отминаващото време. Чувствам се добре да оставям следа, да нанасям собствена малка щета върху затвора, какъвто е дворецът Уайтфайър. Пазачите от рода Арвън не възразяват. През повечето време не ми обръщат внимание, съсредоточени единствено върху пълната и абсолютна тишина. Не помръдват от местата си край вратата, седнали като статуи с живи очи.
Това не е същата стая, в която спях миналия път, когато бях в Уайтфайър. Очевидно не би било подобаващо да настанят пленница на краля на същото място, където е била една кралска годеница. Но не съм и в килия. Клетката ми е удобна и добре обзаведена с меко легло, книжна лавица, пълна с отегчителни томове, маса за хранене, дори фини завеси: всичко — в неутрални нюанси на сиво, кафяво и бяло. Изцедена от цвят, както пазачите от рода Арвън изцеждат силата от мен.
Бавно свиквам да спя сама, но кошмарите ме измъчват сега без Кал, който да ги прогонва. Без някого, който да държи на мен. Всеки път, когато се събудя, докосвам обиците, осеяли ухото ми, и назовавам всеки камък. Брий, Трами, Шейд, Килорн. Братя по кръв и съюз. Трима живи, един призрак. Иска ми се да имах обица като онази, която дадох на Гиза, за да мога да имам и частица от нея. Понякога я сънувам. Нищо конкретно, а само лицето ѝ, мяркащо се светкавично, с коса, червена и тъмна като разлята кръв. Думите ѝ витаят в ума ми както нищо друго: Един ден хората ще дойдат и ще ти отнемат всичко, което имаш. Беше права.
Няма огледала дори в банята. Но знам какво ми причинява това място. Въпреки обилното хранене и липсата на физически упражнения усещам лицето си по-слабо. Костите ми се врязват под кожата, по-остри от всякога, докато бездействам. Няма кой знае какво друго за правене, освен да спя или да чета някой от томовете, посветени на данъчния кодекс на Норта, но въпреки това отдавна ме е завладяло изтощение. При всяко докосване по тялото ми избиват синини. И усещам нашийника горещ, макар да прекарвам дните си изстинала и трепереща. Може да е треска. Може да умирам.