Стаята, която Досън използваше за свой личен кабинет, беше използвана за същото от баща му, от дядо му и от другите преди тях. Пред същия този прозорец Досън бе слушал запленен от баща си, че стените на имението са като тъканта на кралството, а благородните домове са нефритът. Без неговата дълговечност и най-здравият градеж рано или късно щял да падне в руини.
Досън беше поел имението след смъртта на баща си, отгледал бе синовете си тук, разказвал им беше същите неща в тъмните зимни вечери. „Тази земя, тези стени са наши и само кралят може да ни ги отнеме. Всеки друг, който се опита, ще намери смъртта си. Но ако кралят ги поиска, ще ги дадем, защото това е негово право. Това означава да си лоялен.“
Момчетата бяха научили урока. Най-големият, Бариат, служеше във флотата под командването на лорд Скестинин. Викариан, вторият му син, беше станал свещеник. Единствената му дъщеря, Елисия, се беше омъжила за най-големия син на лорд Анерин. Единствен Джори все още живееше в имението, и то само докато отново го повикат на служба. Веднъж вече се бе проявил под командването на лорд Терниган, сражавал се бе храбро и се беше върнал герой и приятел на герой, пък било и приятел на такъв странен и ненадежден герой като Гедер Палиако.
Досън откри Джори на върха на Южната кула. Самият той често идваше тук като дете, подаваше глава през тесния прозорец и гледаше надолу, докато не му се завие свят от височината. Погледнати оттук, земите на Остерлингов хребет се разстилаха като на карта. Две от селата се виждаха ясно, те и езерото. Дърветата грееха в бледото зелено на новите листа, сенките белееха с последния сняг. Лекият студен вятър рошеше косата на Джори като перата на сврака. Държеше две писма — едното неотворено и със синия восъчен печат на Скестинин.
— Писмо от брат ти? Какви са новините от север? — попита Досън.
Джори се стресна и скри писмата зад гърба си като кухненско слугинче, което са хванали с лепкава уста и буркан мед в ръка. Страните му се зачервиха като от шамар.
— Бариат е добре, татко. Казва, че не са загубили нито един кораб от студовете и скоро ще ги пуснат на вода. Може и да са ги пуснали вече.
— Така и трябва — каза Досън. — Говорих с онзи идиот от Астерилхолд.
— И?
— Съгласих се да ходатайствам пред Симеон и да им уредя среща. Идиотът попита дали ти не би се съгласил да говориш с Палиако. Изглежда, смята, че няколко кротки думи от Гедер ще сложат спирачка на отмъщението, преди да е стигнало твърде далеч.
Джори кимна. Когато очите му бяха сведени, приличаше на майка си. Клара имаше същата брадичка, излъчваше същото спокойствие. Момчето беше извадило късмет с това.
— Ти каза ли му, че ще говоря с Гедер?
— Казах му, че ще говоря с теб за това — отвърна Досън. — С нищо не съм те задължил.
— Благодаря ти. Ще си помисля.
Досън се облегна на стената. Врабче влетя през прозореца, направи две трескави кръгчета в тясното помещение и излетя отново на свобода.
— А ти? Какво мислиш за войната? И за това да говориш с новия барон Ибинлес? — попита Досън.
— Предпочитам да не тръгваме на война, освен ако не се налага — каза Джори. Когато за пръв път тръгна на военна кампания, беше изпълнен с равни части вълнение и тревога. Опитът беше убил тези емоции, и двете. — Но ако се стигне дотам, ще се бием. Само че Гедер… не знам.
За миг Досън видя призраците на Ванаи в лицето на сина си. Градът, който Гедер Палиако беше опожарил. Не беше за вярване, че Палиако крие такава кръвожадност в себе си. Но Джори го беше видял с очите си и знаеше.
— Разбирам — каза Досън. — Постъпи както сметнеш за най-добре. Вярвам, че ще вземеш правилното решение.
По някаква причина, която му убягваше, Джори отново се изчерви, пламна целият. Изкашля се, избягваше да срещне погледа на баща си.
— Бариат ми праща писмо — каза той. — Друго писмо тоест. Заедно със своето. От лорд Скестинин. Той официално ми представя Сабиха. Дъщеря си.
Мълчанието натежа. Смущението на Джори беше колкото очевидно, толкова и необяснимо.
— Разбирам — каза Досън. — Представя ти дъщеря си значи. Хмм. Е, ако не проявяваш интерес, винаги можем да кажем, че писмото се е загубило…
— Аз помолих, сър. Аз помолих за писмото.
— А — каза Досън. — Е. Значи е добре, че си го получил, нали?
Джори вдигна очи да го погледне. Не успя да скрие изненадата си.
— Да — каза той. — Май така излиза. Сър.
Постояха в смутено мълчание, после Досън кимна, обърна се и заслиза по тясното вито стълбище. Таванът беше толкова нисък, че главата му почти опираше в него. Имаше неприятното чувство, че е дал благословията си за нещо, чиито подробности са му неизвестни.