— Да, сър.
Маркъс въздъхна. Дъхът му се закъдри бял, но рехаво и само за миг. Пролетта беше топла тази година. Той потропа с пръсти по колана на меча си. Раздразнение и тревога го гризяха като мишки в стените на зърнен склад.
— Бих могъл да поговоря с нея — каза накрая. — Че трябва да прояви търпение и прочие. Да изчака, докато нещата се уталожат от само себе си. Сигурно би се вслушала в нещо такова, как мислиш?
Дъждът запълни паузата, преди Ярдем да каже:
— Ти наистина ли ме попита, или…
— Нали ти зададох въпрос.
— Реших, че е реторичен.
Светла резка в другия край на площада оповести открехването на врата. Маркъс застина, но вратата така и не се отвори докрай — вместо това се затвори отново. Той свали ръката си от дръжката на меча.
— Не, не беше реторичен. Тя ми е работодател, но също така е… Ситрин. Ако имаш някаква идея, ще се радвам да я чуя.
— Ами, аз, сър, вярвам, че всяка душа си има своя форма и…
— О, боже. Не започвай пак с това.
— Ти ме попита, сър. Поне чуй какво имам да ти кажа в отговор.
— Добре, извинявай. Слушам те. Ще си представя, че просто говориш с метафори.
Ярдем въздъхна красноречиво, но все пак продължи:
— Всяка душа си има форма и тази форма определя пътя на човека през света. Твоята душа е изправен кръг. Когато си най-долу, ти предстои изкачване, а когато си в най-високата си точка, тогава е най-вероятно да паднеш. Има и други форми — душите на някои хора са като меч, като тухла, като река с притоци. При едни и същи обстоятелства всеки от тях би изживял един и същ живот различно.
— Щом ще го изживее различно, как животът ще е един и същ?
— Бих могъл да ти го обясня, ако искаш. Въпросът е теологичен.
— Не, не, забрави, че попитах.
— Ако душата на магистрата я води в определена посока, тази посока ще ѝ се стори най-прекия и лесен път, без значение дали наистина е такъв. Ако бъде оставена сама на себе си, тя ще поеме във въпросната посока точно както Имберт Дъртия постоянно свръщаше наляво, след като го удариха с чук по главата. За да поеме в друга посока, да направи друг избор, трябва да ѝ бъде оказан натиск, да се намеси друга душа…
Маркъс вдигна ръка и Ярдем млъкна. Вратата, която се беше открехнала преди малко, помръдна отново. Светлината отзад беше угасена и движението се открои като по-плътен отрязък тъмнина сред нощния мрак. Ярдем се размърда. Маркъс примижа.
— Тръгва на север, сър.
Маркъс се изправи и отметна плаща си, за да освободи дясната си ръка. Дъждът го намокри веднага. Около тях Порте Олива спеше, а и да не спеше, поне се гушеше близо до огнищата. Ако имаше луна, светлите стени и сините трегери на търговския квартал щяха да отразяват светлика ѝ, но луна нямаше, затова Маркъс тръгна напред по спомени и сенки. Тук-там фенери висяха на железни куки край вратите на къщите, но слабата им светлина не прогонваше мрака — мрак имаше предостатъчно за всеки, който иска да остане незабелязан. Тухлената настилка под краката му беше хлъзгава от дъжда и наслоената мръсотия. Маркъс вървеше бързо и се ослушваше за стъпките на плячката си. Ярдем го следваше като сянка.
Грешката на мъжа беше малка и неизбежна. Тих плисък на ботуш, пропаднал в локва, неволно изсумтяване. И това стигаше. Бяха достатъчно близо. Време беше да действат.
— Канин! — подвикна Маркъс с приятелски тон, който прозвуча доста убедително. — Канин Майс, ти ли си? Виж ти каква среща!
За миг ситуацията увисна в колебание. Мъжът можеше да го поздрави, да си измисли някакъв правдоподобен претекст за среднощната разходка и просто да си поговорят. Вместо това Маркъс чу тихото изсъскване на меч, който излиза от ножницата. Разочароващо, но не и изненадващо. Отстъпи бавно назад, за да увеличи с още метър разстоянието между себе си и мъжа.
— Това не е необходимо — каза и извади собственото си оръжие, притиснал острието с пръст, за да предотврати издайническия звук. — Няма причина да си търсим белята.
— Вие ме измамихте — каза дребният търговец. — Ти и онази нечистокръвна кучка, на която служиш.
Гласът му не беше глас на пиян. По-лошо. Беше глас на човек, който е претопил унижението си в оръжие. В омраза. По-добре да се беше напил.
— Ти взе пари назаем — каза Маркъс и пое в бавен кръг надясно. Дъждът мокреше острието на меча му. — Знаеше какви са рисковете. Магистрата ти опрости три вноски. А сега хората приказват, че смяташ да напуснеш града. Да започнеш търговия в Херез. Знаеш, че не мога да допусна това, преди да си си изчистил дълга. Хайде сега да приберем оръжията и да поговорим като хора.