Драконите бяха построили този площад преди хилядолетия и оттогава слънцето бе изгрявало над него всеки ден. Дъжд, сняг и виелици го бяха брулили и милвали. Самият град беше израснал от руините на една изгубена епоха. Нито едно от зданията не се бе издигало тук, когато били създадени човешките раси. Империи се бяха издигали и падали и макар Порте Олива да не бе завладяван нито веднъж от вражеска армия, беше видял своя дял от бунтове, кръвопролития и смърт като всеки друг град. Понасял бе загуби и трагедии. Беше се разраствал и усложнявал и сега на плещите му тежеше история като плетен шал. Площадът не бе построен, за да идват на него страдащите и виновните, но го правеше.
Гълъб разпери криле, сив на сив фон, прелетя над площада и кацна на бесилката. Маркъс внезапно изтръпна, завладян от силното усещане, че обитава руина. Поколения първокръвни, картадами и синаи бяха живели, обичали и умирали тук, в този град, ликували бяха в успехите си и страдали в провалите. Точно като гълъбите и мишките, солените гущери и дивите кучета. Маркъс не виждаше особена разлика между стените, покривите и проходите, които бяха построили хората, и птичите гнезда, които се гушеха под стрехите им. Е, птиците нямаха палци, вярно. Но нито едните, нито другите бяха дракони.
Сведе поглед към меча на Канин Майс. Хубав меч, добре изкован и добре поддържан. Върху дръжката имаше релефни букви — СРБ, — но Маркъс нямаше представа какво означават. Може мечът да е бил подарък от любима или от командир. Или Канин Майс го беше отнел от предишния му собственик, както Маркъс го беше отнел от него. Така или иначе, сега буквите не означаваха нищо.
— Така — каза Маркъс. — Гладен съм и трябва да поспя. Взе да ме избива на меланхолия.
— Да, сър.
Но когато стигнаха до офиса на банковия клон, завариха Пик Устерзал да ги чака. Сивата дъска за залози още висеше на стената, спомен от недалечното минало на сградата. Сега вместо залози на дъската записваха дежурствата. Три имена бяха записани с ъгловатия почерк на Ярдем — Корисен Моут, Хлебарката и Енен, — но нито един от дежурните не се мяркаше в помещението. Маркъс и преди беше забелязал, че когато нотариуската йему е тук, дежурните неизменно си намират неотложна работа в задната стая.
Жената седеше на ниското писалище, опряла лакът на плота. Документите за заема на Канин Майс бяха разстлани пред нея. Устните ѝ висяха над липсващите бивни, празнина между предните и задните ѝ зъби, заради която грозницата приличаше на кон. Почти би могла да мине за много грозна и много дебела първокръвна жена. Почти, но не съвсем.
— Върнахте се — каза тя.
— Да, мадам — отвърна Маркъс.
— Тя още спи.
— Моля?
— Видях, че се оглеждаш за момичето. Не е тук. Още спи. Какво стана?
Маркъс сложи меча на писалището. Пик го погледна, после вдигна смръщен поглед към Маркъс.
— Намерихме го там, където очаквахме да го намерим, а той знаеше, че го търсим. Опитах се да поговоря с него, а той се опита да ме убие.
— И?
— Не успя.
Пик кимна троснато и каза:
— Предал си го на съдията?
— Да. Напъхаха го в кутията.
Пик засмука устна, после взе писалката от мастилницата и написа бележка в полето на договора за заем. Макар ръцете ѝ да бяха възголеми, почеркът ѝ беше дребен и прецизен. Върна писалката на мястото ѝ, въздъхна издълбоко и отсече:
— Искам да уволните половината охранители. Вие изберете кои да си отидат.
Маркъс се разсмя, преди да е видял, че жената йему не се усмихва. Ярдем взе да кашля. Пик се почеса по ръката и ги изгледа изпод вежди.
— Изключено — каза Маркъс. — Хората ни трябват, всичките.
— Добре — каза Пик. — Тогава им намалете заплатите наполовина. За мен е без значение. Но трябва да пратя отчет на холдинговото дружество, а разходите ни са големи. Ако няма други издънки като тази — посочи меча на Канин Майс, — през есента може да върнем някои от тях на работа.
— С цялото ми уважение, мадам, но хората няма да стоят гладни до есента да ни чакат. Ще си намерят друга работа и няма да се върнат, когато ги повикам. Бил съм командир на отряд. По-евтино е да плащаш на неколцина, които не ти трябват, отколкото да ти трябват неколцина, които нямаш.
— Но банка не си ръководил — каза Пик. — До довечера искам списък с освободените. Ще се справиш ли сам, или имаш нужда от помощ?
Маркъс се наведе напред, отпуснал ръка върху дръжката на меча си. Беше уморен и гладен, а гневът му даваше чувство за свобода. И като всяко приятно чувство, то го изпълваше с недоверие. Хвърли поглед към Ярдем. Лицето на тралгуна беше като маска, празно. Все едно Пик беше попитала дали навън вали.