— Аз имам приятели в Саракал — каза Коме. — Не делови партньори, а надеждни приятели, и с връзки при това. Бих могъл да им пиша. Ако не друго, поне ще разберем какви са настроенията по тази граница.
— Бихме могли да подсилим връзките си с Антеа — предложи кралят. — Вашата делегация беше неофициална. Ако сформирам официално представителство… Или ако лично замина за Камнипол…
— Не го правете — каза Ситрин. — Ако се почувства предаден, Гедер ще ви захапе по-силно, отколкото ако сте били противници от самото начало.
— Не се обиждайте, но… — каза кралят. — Това може да постави самата вас в неприятна ситуация.
— Знам — каза Ситрин.
Всички се смълчаха. От високото им самочувствие и увереност не беше останал и помен. Ситрин отпи от чашата си. Водата беше освежаващо студена и с лек дъх на лимон.
— Можем ли изобщо да направим нещо? — попита кралят.
— Следете го. Чакайте. Надявайте се да надцени възможностите си достатъчно рано и достатъчно зле — каза Ситрин. — Най-доброто, което може да се каже за Гедер, е, че умее да си създава силни врагове.
Клара
През дните, които последваха, Клара постепенно стигна до убеждението, че по някакъв начин — по много начини — е умряла заедно с Досън в онази ужасна зала пред очите на всичките им приятели и роднини. Беше си затворила очите тогава, но беше чула всичко. А чутото беше толкова страшно, че въображението ѝ рисуваше ужасии, които със сигурност бяха по-непоносими от реалността. Или пък не. Всичко, което се бе случило след това, ѝ изглеждаше по-смислено, ако приемеше, че е умряла, преди то да се случи. Излязла бе от Кралски шпил, овдовяла преди броени минути, и никой не я поглеждаше, никой от познатите ѝ не я заговори, сякаш беше невидима. Нито една от жените, които бе познавала през целия си живот, не намери и една утешителна дума за нея. Единствената, която я бе спряла да ѝ предложи мъничко утеха, беше онази бледа и тъничка млада жена, търговката, чието име Клара не помнеше.
Живяла бе в мъгла, сякаш извън тялото си. Оставила го бе да прави онова, което само сметне за нужно. Ходила бе при стари приятели и врагове. А нали точно това правеха призраците? Погледнато по този начин, всичко придобиваше смисъл.
Значи болките, които започнаха след появата на Винсен Коу, не бяха агонията на смъртта. Защото тя беше умряла преди това. Бяха болките на прераждането и бяха ужасни. Будеше се посред нощ и плачеше до захласване. Извикаше ли го, Винсен идваше веднага и присядаше на леглото до краката ѝ, но тя се опитваше да не го вика. Той с нищо не можеше да ѝ помогне, само напразно губеше от съня си. А рано или късно пристъпът отминаваше и Клара заспиваше отново.
Откри, че очаква да види Досън. И най-вече, че се опитва да измисли оправдание защо седи на едно легло със семейния ловджия, тя — по долни дрехи, той — само по клин. А после се поправяше. Нямаше нужда да обяснява нищо на Досън, защото той беше мъртъв. Това отново я разплакваше, а когато сълзите пресъхнеха, Клара продължаваше нататък. Не сила я крепеше да продължи, а липсата на избор.
— Излизате ли, мадам? — попита домакинята. Казваше се Абата Коу, между другото. Явно беше една от десетките братовчедки и братовчеди, които кланът Коу беше разпръснал из цяла Антеа. Преди да се запознае с Абата, Клара не се беше замисляла дали Коу има семейство. Той беше слуга, а за предишната Клара слугите се материализираха от въздуха, когато имаш нужда от тях, и изчезваха отново, когато станат излишни, или, в случая със слугините, когато забременееха. Клара си спомняше за това със срам и с надеждата че не е била твърде сляпа за живота извън благородническото съсловие.
— Да, излизам.
— Ще се върнете ли за обед?
— Едва ли. Ще ходя почти до Кралски шпил и едва ли ще мога да се върна, без да хапна нещо по пътя.
— Току-що докараха ябълки — каза Абата. — Много са вкусни със сирене. Искате ли да ви дам?
Минали бяха три дни, преди Клара да разбере, че това не е просто предложение, а единственото предложение, което ще получи от Абата. Ако откажеше, разговорът просто щеше да приключи и нямаше да види нито ябълките, нито сиренето.
— Да, благодаря. — Този отговор беше добър, защото не предразполагаше към излишни приказки, а и защото призрачната Клара все още смяташе, че трябва да е любезна с хората.