— Майко — поздрави я Джори, когато тя влезе в градината. Прегърна я силно, макар и само за миг. Тя го целуна по бузата.
— Добре дошла, Клара — каза Сабиха и се приближи. Очите ѝ бяха зачервени от плач. Също като нейните, помисли си Клара, и си напомни да целуне момичето. Толкова малко можеше да им помогне, а колко голяма беше нуждата им от помощ.
— Дойдох за издръжката си — каза Клара с усмивка, за която едвам ѝ стигнаха силите. — Надявам се, че моментът не е неподходящ.
— Винаги си добре дошла, майко — каза Джори притеснено. „Яде го отвътре, не му дава мира“, помисли си тъжно тя.
— Много си мил. Добър човек си и от това страдаш. Както и аз. Сабиха, миличка, хрумна ми… щом така или иначе съм низвергната, чудех се дали да не използвам момента, за да прекарам известно време с внука си.
— Със… — Сабиха ахна и се изчерви.
— Преди време ти казах да забравиш за него. Грешала съм. Не сме семейството, което се надявахме да бъдем, но друго нямаме. Ти си важна за мен, значи и той трябва да е важен. Стига да ми разрешиш.
— Да ви разреша? — ахна отново Сабиха.
— Разбира се, скъпа — каза Клара. — Ти си му майка.
— Имате разрешението ми.
— Не, недей да плачеш. Стига сълзи — въздъхна Клара.
Остана при тях повече от обичайното и щеше да остане още, ако не беше мисълта за дългия обратен път. Тръгна си, когато прецени, че ако побърза, ще успее да стигне до пансиона, преди да е мръкнало съвсем. Уличките около пансиона не вдъхваха доверие дори денем, а нощем направо я плашеха.
Почти беше стигнала до Затворническия мост, когато петима мъже с извадени ножове се изстъпиха пред нея.
Свалиха качулката от главата ѝ и Клара видя, че се намира в голяма тъмна стая. Оскъдната светлина идваше от железен канделабър над главата ѝ, но Клара не би се изненадала, ако източникът ѝ бяха факли в подземие. От двете ѝ страни имаше войници с готови за стрелба лъкове, издигаха се като истински човешки стени. А пред нея, на гигантска банка, беше кацнал не друг, а лорд-регентът Гедер Палиако.
Клара усети как страхът впива нокти в сърцето ѝ. Призрачната ѝ половинка нададе вой и се сви в ужас, успя да я повлече със себе си. Висшият свещеник стоеше встрани и зад нея, та Палиако да го вижда.
— Клара Калиам — каза Гедер. — Прости ми натрапничеството, но имам няколко въпроса към теб и прецених, че трябва да ти ги задам. Ако ме излъжеш, ще разбера и ще пострадаш заради лъжата си. Ще пострадаш зле. Разбираш ли?
Устата ѝ беше пресъхнала. Как се беше озовала тук? Какво беше направила? Все едно беше заспала и се беше озовала в кошмар, от който не може да се събуди. Все едно са я хванали да върши нещо лошо, без самата тя да знае какво.
— Чух, че вече не живееш в къщата на сина си — каза Гедер. — Вярно ли е?
Тя дишаше толкова трудно, че не знаеше дали ще е в състояние да отговори. Дали нямаше да сметнат мълчанието ѝ за лъжа? Не ѝ се мислеше какво може да ѝ стори Палиако. Какво ще ѝ стори.
— Да — успя да изрече.
— Защо?
— Присъствието ми пречеше на Джори и Сабиха да се отърсят от сянката на Досън в очите на двора.
— Срещала ли си се с Ожен Фаскелан?
— Да. Няколко пъти.
— Срещала ли си се с Ана Мечили?
— Да. Два пъти, мисля.
Вдясно от нея един войник се раздвижи, звукът беше остър и сух. Сърцето ѝ подскочи.
— Вярна ли си ми? — попита Гедер.
Клара поклати глава, не като отрицание, а в знак, че не може да отговори на този въпрос.
— Вярна ли си ми? — повтори той по-високо.
— Не мога да отговоря нито с „да“, нито с „не“, милорд. Просто не мисля за вас по този начин — каза тя.
Тих шум като от дреха долетя иззад гърба ѝ.
— Сериозно? — попита Гедер. Изглеждаше искрено объркан.
— Вие сте лорд-регентът, и вие сте човекът, който уби съпруга ми, и сте приятел на Джори от Ванайската кампания. Вие сте човекът, който ми помогна да изоблича Фелдин Маас. Но нищо от гореказаното не намира отражение в ежедневието ми. Сигурно би трябвало, на някакво ниво, но аз определено не отделям време да мисля за тези неща.