Отдавна не беше излизал в открито море с толкова малък плавателен съд. Почти беше забравил как безкрайната вода, ширнала се от хоризонт до хоризонт, и още по-безкрайното небе се съюзяват с миниатюрните размери на лодката и го изпълват едновременно със страхопочитание, боязън и чувството, че е в капан. Безкрайна шир във всички посоки, а той можеше да направи най-много две крачки в едната, три в другата, или да се свре в трюма, който беше толкова малък, че трябваше да се превие на две.
Образ и подобие на собствения му живот. След бягството му от храма, богинята и единствения живот, който бе познавал, светът се беше разгънал пред него, пълен с открития, и всяко откритие водеше към ново. Много от нещата, на които го бяха учили в храма, се потвърдиха — драконите наистина бяха изчезнали и техните робски раси бяха превзели света, хората се лъжеха и мамеха постоянно, а съберяха ли се на по-големи групи, това неизменно пораждаше насилие, убийства и кражби. Но имаше и други неща, не по-малко на брой, които се различаваха от учението на богинята — че истината гарантира справедливост, че тринайсетте раси са обречени на взаимна омраза, че хора като Адаса Орсун — тимзинка — са отделен и по-нисш клон на човечеството. Опитът да си проправи път през митовете и лъжите се бе превърнал не просто в негово призвание, а в извор на радост и забава.
Пътувал бе по широкия свят с мъже и жени, които харесваше. Слушал бе философи да философстват за природата на мирозданието. Имал бе любовници и ги беше губил. И в това безкрайно море от възможности за избор накрая се беше озовал в малка лодка на път към събития, колкото опасни, толкова и неизбежни. Срещу океана — мъничка лодка. Срещу робията — задачата да спаси света, който беше открил и обикнал, да го спаси дори с цената на живота си.
Звучеше героично и романтично. Истината не винаги е на първо място.
— Веднъж изядох хлебарка — каза Маркъс Уестер. Лежеше проснат на палубата, без риза, закрил очите си с ръка.
— Не си — каза Кит.
— Веднъж изядох мишка.
— Не е вярно.
Настана мълчание и за кратко светът се сведе до мекия вятър и вълничките, които се плискаха в борда на лодката.
— Веднъж изядох червей.
— Това пък защо си го направил? — попита Кит.
Маркъс се ухили.
— Защото загубих бас.
Адаса Орсун излезе от трюма, протегна се, разкърши врат и се прозина с широко отворена уста.
— Добре се движим, бързичко — каза тя и го вярваше. Значи можеше и да е вярно.
— Откъде знаеш? — попита Маркъс. — Не е като да има път или ориентири, по които да съдиш.
— Водата се променя — обясни тя. — Ще наближим островите след два-три дни. Храната и водата ще ни стигнат.
— Вероятно — каза Кит.
— Защо, това било ли е под въпрос? — попита Маркъс. — Мислех, че сме натоварили достатъчно, за да стигнем до следващата спирка, откъдето да купим още. Нещо не съм разбрал ли?
— В морето сме — изсумтя презрително тимзинката. — А когато си в морето, всичко е под въпрос.
— Ами въпросите? — попита Маркъс след три дни, докато вървяха по каменните улици на островната станция. Недалеч пред тях Адаса Орсун се пазареше с един южняр.
— Какво въпросите?
— Може ли да има лъжлив въпрос? — попита Маркъс. — Например, ако кажа: „Не е ли Сандр едно самовлюбено леке?“ или: „Не можеш да направиш това, нали?“ И двете са твърдения, но с условен момент. Как хващаш истината и лъжата в такива въпроси?
— Забравяш. Не става въпрос за истината. Не истината долавям, а убедеността на говорещия. А в самото естество на въпросите липсва убеденост.
— Добре де, но ако кажа: „Не знам“…
— Не можеш да бъдеш убеден в нещо, което не знаеш — каза Кит.
Южнярят вдигна два пръста, тимзинката — три.
— Ами ако кажа: „Мисля, че името ѝ е Адаса“?
— Убеден си в това, да.
— Мисля, че името ѝ е Мика.
— В това не си убеден. Всъщност подозирам, че си убеден в обратното, тоест че името ѝ не е Мика. Макар че не бих могъл да се закълна в това само въз основа на казаното от теб.
— Много особена е тази твоя дарба, тънка работа — каза Маркъс, когато стигнаха до поредния завой. Тук прави линии нямаше. Уличките се гърчеха и лъкатушеха, следвайки естествения релеф на скалите. Целият остров сякаш не беше пригоден за хора, чувство, което Кит познаваше и уважаваше. Напомняше му за храма, от който беше избягал. — По странен път си поел — довърши Маркъс.