— Искате помощ от богинята — каза Басрахип.
— Да. Но ми е неудобно да помоля. Дано ме разбираш.
Басрахип се засмя. Смехът му беше силен и богат на нюанси и изпълни стаята като гръм. Висшият свещеник стана от пода със силата и грацията на танцьор.
— Принц Гедер, не е нужно да молите за нещо, което вече е ваше. Вие дадохте този храм на богинята. Изведохте я от пущинака и я върнахте в света на хората. Заради всичко това тя гледа с добро око на вас.
— Значи няма да е прекалено, ако помоля за тази услуга? — попита Гедер обнадеждено.
— Няма нужда да молите. Аз съм вашият Праведен слуга. Ще ви съдействам по всяко време, винаги. Вие трябва само да спазите обещанието, което дадохте пред нея.
— А — каза Гедер. — За кое обещание става въпрос?
— Да ѝ строите храм във всеки град, който попадне под вашата власт. Не е нужно храмът да е великолепен като този. Направите ли това за нея, аз винаги ще съм до вас.
Облекчението беше силно, като да полееш изгорено място със студена вода. Гедер се усмихна.
— Представа нямаш колко се радвам да чуя това — каза той. — Честно. Не съм създаден аз за дворцовия живот.
Свещеникът отпусна голямата си ръка на рамото му и се усмихна нежно.
— Напротив, принц Палиако. Докато вашият Праведен слуга е при вас, ще плувате в дворцовия живот като риба във вода.
Клара Калиам
Зимата беше различно нещо за мъжете. Явление, което Клара наблюдаваше от години. От десетилетия вече, а чак сега да се сети. Десетилетия. С есента идваше краят на дворцовия сезон, а с него краят на интригите, дуелите и политическото боричкане. Великите домове си събираха багажа, намятаха чаршафи върху мебелите да ги пазят от прах и се връщаха в именията, които им осигуряваха прехраната. После месец-два лордовете бяха заети с управлението на именията си. Проверяваха данъците, платени от фермери, грънчари и кожари в тяхно име и в тяхно отсъствие. Назначените от тях съдии излагаха на вниманието им всички въпроси, които лордовете трябваше да решат лично. Раздаваше се правосъдие, навестяваха се ферми и села, начертаваше се план за управление на имението през идната година. И всичко това по най-експедитивния начин, така че да се свърши преди началото на Кралския лов… а после тичаха от едно имение в друго — или ако бяха изтеглили късата клечка, подготвяха своя дом за визитата на краля и неговите ловци, — и стреляха по диви свине и сърни чак до първото топене.
Време за почивка не оставаше и Клара нямаше представа как се справят мъжете. Как се справя собственият ѝ съпруг.
За нея късите дни и дългите нощи на зимата бяха време за почивка. За възстановяване. Седмици преди и след Най-дългата нощ Клара спеше до късно и дълбоко. Дните си прекарваше седнала пред камината, пръстите ѝ бяха заети да бродират, а умът ѝ си почиваше. Зимното бездействие беше нейното прибежище и мисълта за година без период на покой я плашеше като мисълта за безсънна нощ. Вече не беше в първа младост, нито във втора, и среброто в косите ѝ отдавна не беше толкова оскъдно, че да изскубва от корен издайническите нишки. Дъщеря ѝ имаше свое семейство и на свой ред беше станала майка. Но дори на младини Клара знаеше, че зимата е нейният сезон далече от света.
А пролетта бележеше завръщането ѝ.
— Винаги е имало религиозни култове — каза тя. — Лейди Терниган от дете е била закърмена с авишките мистерии, а това с нищо не я е увредило.
— Просто се тревожа, че няма да остане хляб за истинските свещеници — каза лейди Каста Кириелин, графиня на Лаклорен. — Твоят син се обучава за свещеник, нали, Клара?
— Викариан, да — отвърна тя. — Но той винаги е казвал, че колкото богомолци, толкова и начини да се помолиш на боговете. Сигурна съм, че ако се появи нещо ново, той с радост би изучил и новите ритуали.
Лейди Жоен Малиан, най-младата в групичката им, се наведе напред. Кожата ѝ беше бяла като листенца на маргаритка и тя лесно се изчервяваше. Говореше се, че една от бабите ѝ била синайка.
— Чувала съм — прошепна тя, — че онези, дето изповядвали авишките мистерии, пиели собствената си пикня.
— Като се има предвид какъв чай предлага лейди Терниган на гостите си, нищо чудно — каза Каста Кириелин и всички се засмяха. Дори Клара. Коментарът беше незаслужен и жесток, но Иса Терниган наистина черпеше гостите си с разни странни запарки.
Събрали се бяха седем жени, всичките с нови рокли в ярки цветове. За Клара тези преходни дни между сезоните открай време имаха силата на религиозен ритуал. Клюки, смях и пъстри рокли, сякаш като имитират великолепието на летните цветя, жените можеха да призоват пролетните пъпки. Градинското парти беше в имението на Сара Коп, вдовстващата графиня Анес, която седеше начело на масата с рокля от снежнобяла коприна, чиста като косата ѝ. Възрастната дама от години беше глуха като пън и никога не говореше, но често се усмихваше и компанията на по-младите жени явно ѝ доставяше радост.