— Не разбирам.
Клара поклати глава. Не можеше да намери по-ясни думи, с които да обясни. Как да обясни разликата между брак, който е израснал от любов — и от съучастие, което беше дори по-важно, — и брак, който е бил неравностоен от самото си начало. Виждала беше много жени, които се венчават, тласкани от амбиция, виждала бе и как свършват. Не искаше момчето ѝ да се ожени за такава жена. Но това момиче си беше още момиче, младо. Преживяло бе трудности, да, но не би могло да разбере какво му казва Клара, така както пойната птичка не може да плува.
— Сабиха, скъпа — каза тя. — Джори кара ли те да се смееш?
Очите на младата жена се промениха, грейнаха някак, устните ѝ станаха по-пълни, когато за миг забрави да ги стиска. Клара знаеше какъв е отговорът още преди момичето да кимне.
— Добре тогава — каза Клара. — Но ще ми трябва малко повече време. Бащата на Джори е верен като хрътка, но не обича промените. Ще ми трябва… седмица, да речем. Ще можете ли с Джори да изчакате толкова, преди да поискате разрешение?
— Ако е нужно, можем да направим всичко.
Клара стана, наведе се и целуна нежно момичето по главата.
— Казано съвсем по калиамски. Е, върви при момчетата. И кажи на Джори какво съм ти казала.
— Не искате ли вие да говорите с него?
— В момента — не — каза Клара и сърцето ѝ се сви.
Загледа се след момичето. Имаше радост и облекчение в походката му, в раменете. Сабиха буквално грееше. Нямаше да продължи вечно, защото нищо не трае вечно, но все пак беше приятна гледка. Нещо цветно привлече погледа на Клара, сякаш настояваше за вниманието ѝ. Разцъфтял люляк, разтворил цветчета да улови слънцето. Беше като предчувствие.
Странно, помисли си Клара, но именно разговорът с момичето ѝ бе дал яснота за другата задача, която ѝ предстоеше.
Ловджии в Камнипол не се търсеха. Стражари — да. Слуги — да. Както и от онзи специфичен вид лични слуги, които се нагърбваха с несвойствени задължения и съблюдаваха прищевките на благородник или неговата съпруга.
Откри Винсен Коу в слугинското крило с тесни коридори и миниатюрни стаи, тази преходна стъпка и разделителна граница между архитектурата на богатите и архитектурата на бедните. Винсен беше млад мъж, връстник на Джори, с големи очи и здраво тяло, пригодно за несгоди и тежък труд. Клара го беше спасила веднъж, когато в гнева си Досън едва не го беше изгонил на улицата. Винсен беше спасил нея от убийствения гняв на Фелдин Маас. Младежът стана, като я видя, а Клара прогони решително спомена за устните му върху своите. Беше една-единствена открадната целувка, а в онзи миг момчето беше изгубило толкова кръв, че едва се крепеше в света на живите. Оттогава нито тя, нито той не бяха споменали и дума за това. Правеха се, че не се е случило. Че нищо не се е случило.
И така щеше да си остане.
— Милейди — каза той бързо и отсечено.
— Коу — каза тя.
Можеше да спре дотук. Тя беше господарката, той — слугата. Нямаше нужда да му обяснява нищо… но изпитваше нужда да го направи.
— Проблем ли има, милейди?
— Много обичам семейството си — каза Клара. — И винаги ще го защитавам. На всяка цена.
— Разбира се — отвърна Коу. И той, като Сабиха Скестинин, не разбираше какво му казва.
„Ти си дете — прииска ѝ се да му каже. — Иди да си намериш момиче на твоята възраст и заедно си направете хубави сладки бебчета. Нямаш работа с мен.“
— Искам да се върнеш в Остерлингов хребет — каза вместо това. — И да надзираваш строежа на новия кучкарник, който заръча съпругът ми.
Лицето му се сгърчи като от удар. Пребледня.
— Не разбирам — каза той. — Да не съм ви обидил с нещо? Какво съм?…
Клара стисна ръце зад гърба си. Въздухът в слугинското крило беше някак по-рядък, отколкото в централната част на къщата. По-трудно беше да се диша.
— И двамата знаем защо — каза тя. — Наистина ли искаш да ти обяснявам?
— Аз…
И сведе глава. Когато отново погледна към Клара, вече не приличаше на слуга, който разговаря с господарката си. В гласа му имаше дълбочина, придаваща на думите допълнително значение, което простата граматика не можеше да изрази.
— Ще служа на милейди така, както тя сметне за редно — каза Винсен. — Друга задача нямам.
— И ако тя сметне за редно да те прати в имението, за да надзираваш строежа на кучкарниците?
— Дори ако сметне за редно да ме прати в ада, милейди.
— Не драматизирай излишно — прошепна Клара.
За миг времето помежду им спря. Единствен миг, но дълъг като цял сезон, защото беше последният. Клара се обърна и бавно тръгна към централното крило на къщата. Дишането ѝ се успокои. Тя изправи гръб. Прииска ѝ се да отиде в стаята си, да седне с бродерията и лулата си и да потъне поне за кратко в зимното забвение. Прииска ѝ се отново да е спокойна. Прииска ѝ се мир.