Но когато влезе във фоайето, чу гласа на Досън. От тона му разбра, че е ядосан на нещо, но без да е истински гневен. Познаваше настроенията му, както познаваше собствените си дрехи. Две от ловните кучета крачеха нервно в коридора пред кабинета му, скимтяха тихичко и местеха поглед от Клара към затворената врата и обратно. Тя спря и ги почеса зад ушите, после влезе.
Досън седеше зад писалището си. Пред него имаше писмо. И без да вижда кралския печат, Клара разбра от кого е. Качеството на хартията и прецизният почерк сами по себе си издаваха канцеларията на крал Симеон. Отдъхна си. Писмото едва ли беше свързано с Джори.
— Проблем? — попита тя.
— Симеон е сменил датата за аудиенцията с онзи малоумник от Астерилхолд — каза Досън.
— Посланика имаш предвид, нали?
— Именно. И новата дата съвпада с банкета на лорд Баниен. И сякаш това не стига, малоумникът е помолил за частна аудиенция следващата седмица точно когато ще играя карти във „Великата мечка“ с Даскелин и неговия дебел братовчед, който изобщо не може да играе.
— А — каза Клара. Пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. Той хвана пръстите ѝ и ги целуна нежно, без дори да съзнава какво прави. Любовта им беше навик, инстинктивна и затова още по-истинска. Клара не чу въздишката му, но я усети по тялото му.
— Този тип представа си няма какви жертви правя заради него — изсумтя Досън.
— Няма и да разбере — отвърна тя.
Досън
Сегашният Кралски шпил не беше първата сграда с това име. Откакто го имаше Камнипол, имаше и Кралски шпил, и така с всяко престрояване на града, с всеки пласт от история и руини беше съграждан нов замък. Някъде дълбоко под земята, затиснат в камък и забравен, лежеше първият Кралски шпил и костите на първите крале.
Замъкът, който Досън знаеше от момче и по чиито коридори вървеше сега, се издигаше високо в северния край на града, надвиснал над Прореза. Крал Симеон обитаваше по-ниските части на замъка, също като баща си и като дядо си преди това и така четири поколения назад чак от Войната на Черните води. Пътеки от бял чакъл лъкатушеха в градините с прецизност, която граничеше с математика. Всяко листо беше на мястото си, всяко камъче — точно където трябва. Само въздухът беше непокорен, вятър духаше откъм южните равнини, прекосяваше целия град и брулеше на талази чакълените пътеки. Откъсваше цветове от дърветата, пръскаше ги като сняг, завихряше ги високо във въздуха, после отминаваше нататък и те падаха бавно на земята.
Старият храм се издигаше встрани от всичко това, бронзовите му врати бяха заключени от три поколения и не бяха отваряни нито веднъж, откакто Симеон се възкачи на трона. Недалеч от него бе частният храм с перленобелите прозорци и облицовка от стоманени листове със зелен емайл като люспи на гигантски гущер или на дракон. Над всичко това се издигаше великата кула с гладки стени, висока колкото сто мъже, а вътре в нея арковидните тавани се протягаха към висините като в сън. Досън беше влизал в кулата само три пъти, първите два в компанията на престолонаследника, когато и двамата бяха момчета, млади и зелени. И досега му се случваше да сънува онези зали. Те бяха създадени да вдъхват страхопочитание и правеха точно това.
Колкото до кралските покои, те бяха изненадващо скромни предвид мизансцена наоколо. Другаде биха изглеждали претенциозни и натруфени, но в сянката на великата кула дори позлатена сграда, обвита с трендафили, би изглеждала скромна. Всъщност сградата беше от камък и дърво с вградени в стените фенери, така че светлината им да огрява и навън, и навътре. Под силните лъчи на следобедното слънце фенерите изглеждаха тъмни и зловещи.
Слуга с копринена ливрея и бронзова верижка чакаше Досън при каменната градина, от която се стигаше до личните покои на Симеон. Досън кимна в отговор на дълбокия поклон и тръгна след слугата под хладните сенки на градината.
Крал Симеон седеше до малък фонтан. Беше с дълга риза от обикновен бял памук, а косата му беше рошава като след сън. Гледаше втренчено леещата се вода, сребриста и бяла там, където се хлъзгаше по зеленясал бронзов дракон.
— Неофициална аудиенция, така ли, ваше величество? — каза Досън и старият му приятел се обърна. Усмихна се меланхолично.
— Прости ми, но няма да стана — каза Симеон, като повиши глас заради шума на плискащата се вода.