Срамежлива, предпазлива усмивка изви устните на Джори и той пристъпи напред.
— Хайде, върви — каза Досън. — Имаш разрешението ми. Не че би постъпил другояче, ако не ти го бях дал. Имаш и благословията ми. Късметлийка е тя, новата ми дъщеря, със съпруг като теб.
— Благодаря, татко.
— Джори — каза Досън и спря сина си на прага. — Животът е по-кратък, отколкото си мислим, а съдбата е капризна. Не отлагайте децата.
Ситрин
„Гръмовран“ беше сред първите кораби, чиято застраховка Ситрин беше поела от името на банката, и мина време, докато се разбере как се е изгубил. Беше тримачтов кораб с дълбоко газене и опитен екипаж. Капитанът, дартин, чиито очи бяха по-скоро зелени, отколкото в обичайното за расата жълто, беше развел Ситрин по палубата му, когато обсъждаха договора. Тя още помнеше гордостта в гласа му. Разказал ѝ бе колко пъти е превеждал кораба през дълбоките води до Фар Сирамис, преди най-сетне да се оттегли от далечните плавания. Уморен бил от дългите седмици в открито море, от навигацията по звездите и несигурната надежда, че ще зърнат далечните брегове. Не, сега водел кораба си по късите и безопасни търговски маршрути между Свободните градове, Пют, Биранкор и остров Нарин. Бурите на Вътрешното море били опасни за малките галери, но не и за истински кораб като „Гръмовран“. „Гръмовран“ оцелявал дори след циклони в океана. Капитанът не се плашел и от пиратите, които дебнеха край бреговете на Кабрал. Крайбрежни плъхове, така ги наричаше. „Видиш ли ги, просто вдигаш платната към открити води, а страхът им ще свърши останалото.“
Ситрин бе харесала капитана, още повече ѝ бе харесала статистиката за извършените през миналата година доставки, а човекът беше толкова уверен в себе си, че с готовност прие изгодни за банката условия по договора. Застрахова единствено товара. „Ако изгубя кораба си, така или иначе ще съм мъртъв и парите няма да имат значение“, така бе казал. Тогава това не ѝ прозвуча като прокоба.
Корабът беше зимувал в голямото пристанище на Столборн, проспал беше зимата в сянката на плаващите кули на Празната крепост. Напуснал беше остров Нарин веднага след пропукването на леда и бе поел на юг към по-топли води и към Порте Олива въпреки пролетните бури. Плаването на юг минало спокойно. „Гръмовран“ се присъединил към кораби, пътуващи към Херез, и останал с тях близо седмица. После, когато другите кораби свърнали към родните си пристанища, продължил на юг покрай Сирин и около Въглените, острите скали, които се издигаха от морското дъно близо до нос Кабрал.
Минал покрай Ъпърт Марион, където се разминал с друг кораб от своя клас, който пристигал северно от Лионеа. „Гръмовран“ бил видян за последно на хвърлей камък от дома, но така и не беше стигнал до Порте Олива. Капитанът на кораба, с който „Гръмовран“ се разминал при Ъпърт Марион, каза, че половин ден след като „Гръмовран“ изчезнал от хоризонта три малки бързи кораба без цветово обозначение за принадлежност минали далеч на юг: плували към открито море.
Оттам насетне идваше ред на догадките. Знаеше се, че три дни по-късно се е разразила буря. „Гръмовран“ вероятно беше прибрал платната и беше заковал люковете с дъски, за да се подготви за високите вълни и проливния дъжд. Капитанът вероятно беше наредил на вахтените да слязат от гнездата си по върховете на мачтите, за да не ги отнесе силният вятър. Ако наистина бе станало така, пиратските кораби сигурно бяха наближили „Гръмовран“ незабелязано, черни силуети на фона на тъмна вода.
При такава ситуация „Гръмовран“ не бе имал голям шанс да се защити. Пиратските кораби бяха по-малки и по-маневрени, такелажът им не беше съобразен с нуждите на дългите плавания. Навярно „Гръмовран“ се бе опитал да излезе в открито море и е бил пресрещнат. Или пък беше обърнал към брега и е бил настигнат. Така или иначе останките му, които вълните бяха изхвърлили на брега, воняха на ленено масло. Изливането на масло във водата беше стар трик, който акостиращите кораби прилагаха по време на буря, и навеждаше на мисълта, че нападението се е случило близо до брега.
„Гръмовран“ навярно бе направил последен геройски опит да се пребори за своето оцеляване. При абордаж най-често се използваха вериги с куки, но имаше обувки с шипове на върха и специални скоби за ръцете, с чиято помощ един опитен пират можеше да се изкатери по корпуса на дървен кораб като насекомо. Неколцина от пиратите най-вероятно бяха загинали по пътя си към палубата, паднали бяха в бурното море и то ги беше погълнало. Но повечето сигурно бяха стигнали до палубата на „Гръмовран“. Ситрин си представяше тази последна битка жестока и дълга, с променлив успех, палубата почерняла от кръвта и дъжда. Гръмотевици реват над високите вълни и беснеещия вятър, светкавици разсичат черните облаци. Или пък капитанът се е предал и за награда пиратите са го хвърлили в морето. Така или иначе, отломките от кораба и труповете на моряците бяха стигнали до брега. От товара обаче нямаше и следа.