Думите му секнаха. Мозъкът му се гърчеше да роди следващото изречение, но напразно. Чу се как пъшка тихичко под нос, зави му се свят и главата му опасно олекна. Наведе се напред и притисна чело към коленете си.
„Само да не повърна — мислеше си. — Какво и да става, не трябва да повръщам.“
Кралят прати да го повикат почти по залез. Пролетното слънце грееше ниско, удължаваше сенките и потапяше улиците в сгъстяващ се мрак. Когато Гедер излезе от къщи, вечерните лози разтваряха цветовете си в синьо и бяло, а в прозорците на Къртин Исандриан грееха слаби светлини. Преди година куриерът с кралския печат най-вероятно би похлопал на неговата врата. Или на вратата на Маас. Или на омразния Алан Клин.
Когато Гедер стигна до Кралски шпил, върхът на кулата още се къпеше в слънце, макар всичко под него да тънеше в сенките на полумрака. Вятърът духаше от север, беше студен, но без зимното жило, и привеждаше дърветата в поклон. Човекът, който излезе да посрещне Гедер и да го заведе в личните покои на крал Симеон, не беше нито слуга, нито роб, а велможа с благородническа кръв.
Дори сега, когато седеше свит на две с глава между коленете и се молеше да не повърне, Гедер пазеше ярък спомен за самодоволството си отпреди броени минути. Гедер Палиако, барон на Ибинлес и протектор на принца, се явява по спешност пред Разсечения трон. Погледнато от този ъгъл, беше като излязло от приказките или от героическата поезия, нещо, за което хората само си мечтаят, колкото да запълнят времето. А сега това…
„Регент.“ Думата беше изписана със световъртеж и напъни за повръщане.
— Помогнете му — каза Симеон. Гласът му прозвуча гърлено и хрипливо. Някой хвана нежно Гедер за раменете и го изправи. Хитрецът на краля. Беше първокръвен, целият в татуировки като някой хаавиркин. Замърмори нещо под нос, после притисна с пръсти гърлото на Гедер и някаква точка от вътрешната страна на лакътя му. Гедер усети как го залива приятна топлина, стана му по-лесно да диша.
— Добре ли е? — попита кралят.
Хитрецът затвори очи, сложи длан на челото на Гедер и той чу звук като от далечни камбани. Подозираше, че единствен той сред присъстващите ги е чул.
— От шока е, ваше величество — каза хитрецът. — Иначе е в отлично здраве.
— Не мога да повярвам — каза Гедер. Гласът му трепереше. — Когато приех да се грижа за Астер, изобщо не помислих, че… Така де, вие си изглеждахте съвсем здрав. Въобще не ми хрумна, че… О, ваше величество, толкова съжалявам. Много, много съжалявам.
— Чуй ме — каза Симеон. — Привечер се чувствам по-силен, но пристъпът може да започне всеки момент. Нямаме много време да говорим. Ти трябва да дадеш аудиенцията на лорд Ашфорт. Разбираш ли? Когато настъпи моментът, всичко ще зависи от теб. Ти трябва да защитиш Астер. Ти трябва да договориш мир с Астерилхолд.
— Ще го направя.
— А аз ще направя всичко по силите си да оставя нещата в добър ред, но силите ми вече не са като преди.
В потъналата в полумрак стая Симеон изглеждаше като призрак. Левият му клепач и плътта около него бяха провиснали, сякаш половината му лице можеше всеки миг да се отлепи от черепа. Речта му се заваляше, кралят си почиваше върху планина от възглавници, които да подкрепят омекналия му гръбнак. На Гедер много му се искаше да повярва, че това е някаква болест, от която кралят ще се възстанови, но нищо от видяното не подкрепяше тази теория. Симеон понечи да каже нещо, после като че ли изгуби фокус върху мислите си. И след миг попита:
— Този защо е тук?
— Вие ме повикахте, ваше величество.
— Не ти. Другият. Онзи на прага. И какво е облякъл? — попита Симеон раздразнено. После раздразнението се смени със страх. — О, боже! Защо се е облякъл така?
Настръхнал от ужас, Гедер се обърна към вратата. Там нямаше никого. Хитрецът сложи ръка на рамото му и каза:
— Тази вечер кралят няма да разговаря повече с вас. Ако разсъдъкът му се проясни, ще пратим да ви извикат.
— Добре — отвърна Гедер. — Благодаря ви.
Нощта едва-що беше започнала, но тънкият полумесец на луната плаваше високо в мрака. Гедер се качи в каретата си с помощта на един от дворцовите слуги и облегна гръб на тънката дървена стена. Кочияшът подвикна на впряга, конете потеглиха рязко, стоманените подкови и обточените с железни ленти колела затракаха по паважа. Почти бяха стигнали до Сребърния мост, когато Гедер се наведе напред и извика през прозорчето:
— Не у дома. Откарай ме в храма.
— Да, милорд — каза кочияшът и зави.
Факлите в скобите бяха запалени и горяха толкова чисто, че не оставяха нагар по колоните. Знамето от паешка коприна все така висеше над входа, но в мрака червеното беше тъмно като осемделния символ. Гедер спря на стълбите и се обърна. Градът се разстилаше пред него, фенери и свещи грееха досущ като високите звезди, като отражения в гладка водна повърхност. Кралски шпил, Прорезът, именията на нобилитета и колибите на беднотията. Всичко това скоро щеше да е негово. Да го управлява, да го контролира. Той щеше да е протекторът на кралството, на Антеа, на малкия Астер. Щеше да е регент, щеше на практика да е крал — и цяла Антеа щеше да следва волята му.