И при една от по-дългите паузи в разговора притисна Кит:
— Да не би нещо неприятно да е сполетяло трупата?
— Нищо повече от това, че изгубиха един актьор, сиреч мен, надявам се. Трупата е добра, талантливи са. Дори без мен ще са достойна конкуренция на другите театрални компании.
— Но си ги оставил.
— Да, оставих ги. Не по свое желание. Отвори ми се една работа, която трябва да свърша, без да намесвам и тях. Беше ни достатъчно трудно, когато загубихме Опал, макар че то си беше по нейна вина.
Маркъс опря лакти на масата. Не бяха далеч от мястото, където бе намерила смъртта си Опал — актрисата, която изпълняваше главните женски роли в трупата на Кит и която беше предала Ситрин. Маркъс имаше чувството, че е редно да си спомня по-ясно как точно е умряла Опал, но помнеше само, че я беше убил, а после бе изхвърлил трупа ѝ през една дупка в дигата.
— За това ли искаше да говорим? — попита той. — Заради Опал?
— Не — отвърна Кит. — Не за това.
Маркъс кимна.
— Какъв е проблемът тогава?
Старецът се засмя, но смехът му не беше весел. Кит имаше тъмни сенки под очите, държеше чашата си с две ръце, сякаш е много уморен.
— Дойдох чак от Камнипол да говоря с теб, а сега откривам, че ми е трудно да намеря подходящите думи. Така. Тръгвам на мисия. Мисия, която може да се окаже много опасна. Възможно е да не оцелея.
— Каква мисия, Кит?
— Вярвам, че нещо… зло е било пуснато в света. Не се сещам кой друг освен мен би могъл да застане на пътя му. Чувствам, че трябва да тръгна, но поради няколко сложни причини бих предпочел да не тръгвам сам. Пътувал съм много, но познавам едва шепа хора, които са подходящи за такава задача. Ти си един от тях. Бих искал да дойдеш с мен.
Сякаш в отговор гълъбите излетяха като един. Крилете им раздвижиха въздуха, лъхна на птичи изпражнения. Маркъс отпи от сайдера, за да спечели малко време.
— Според мен ти толкова отдавна играеш във всякакви откачени пиеси, че сам си откачил на тема добро и зло — каза накрая.
— Де да беше така — въздъхна Кит. — Ако аз бях лудият, нямаше да е голяма загуба. Един изгубен човек в морето от хора. Уви, боя се, че разумът ми си е на място.
— Лудите често си мислят така. И какво е онова зло нещо, което трябва да надвиеш?
— Ако ти разкажа подробностите, със сигурност ще ме сметнеш за луд — каза майстор Кит. — А и според мен не е безопасно да ги разкривам. Не още и не тук. Но ако решиш да дойдеш с мен, обещавам да ти дам доказателство, че поне част от твърденията ми отговарят на истината. Ще тръгна на юг, после на изток. Далече на изток. Мисля, че опасности ще има, но ако ти си с мен, ще са по-малко.
— Мога да ти препоръчам телохранители — каза Маркъс. — Наскоро освободих неколцина, които бих задържал, ако зависеше от мен, така че знам къде да намеря добри професионалисти, които си търсят работа. Самият аз обаче не мога да ходя никъде. Имам задължения тук.
— Значи още си щастлив, че работиш за Ситрин и банката, така ли?
— Щастието няма нищо общо — каза Маркъс. — Такава ми е работата.
— Кога ти изтича договорът?
— Аз работя за Ситрин.
Веждите на Кит се събраха и се извиха нагоре като гъсеници.
— Разбирам.
— Мога да ти намеря добри хора — повтори Маркъс.
— Не искам добри хора. Искам теб — каза Кит, после се засмя. Въпреки очевидната му тревога в смеха му имаше топлина. — О, това май не прозвуча много добре. Ще ми се да приемеш по собствена воля, Маркъс. Не искам да прибягвам до сила.
— Не би могъл.
— Напротив — каза Кит. — И се изкушавам да го направя. Но те смятам за свой приятел, затова ще се въздържа. Дано оцениш какво значи това. Още не съм се подготвил за пътя. Ще остана тук възможно най-дълго, в случай че промениш решението си. Бих те помолил обаче да не разгласяваш за присъствието ми в града.
— Някой търси ли те?
— Да — каза Кит и отпи дълга глътка сайдер.
Жената с родилното петно се приближи и посочи чашите им. Маркъс поклати глава. Не искаше да вкарва още алкохол в кръвта си.
— Ако имаш нужда от помощ, ще направя каквото мога в извънработно време, когато банката няма нужда от мен — каза Маркъс. — Това е най-доброто, което мога да ти предложа.