— Благодаря ти.
Маркъс помълча още миг, чудеше се какво друго да каже. Вместо това плесна актьора по рамото и си тръгна, като заряза чашата си наполовина пълна. До банката не беше далеч, затова вървеше бавно. За пръв път, откакто се беше хванал със Ситрин бел Саркор и нейната банка, отказваше предложение за работа. Тъкмо заобикаляше някакви конски фъшкии насред улицата и се разминаваше с група стражи от краличината гвардия с униформи в зелено и златно, когато изведнъж му хрумна, че може би това ще е последният договор в живота му.
Работата му за банката беше безсрочна, не беше крепост, която да варди през лятото или да превземе наесен. Хората му не бяха войници, а стражи. Дори и стражи не бяха, а по-скоро частен охранителен отряд. И наказателен също. Притискаха разни хора по поръчка на лихвар. А тази работа край нямаше.
И след двайсет години ли щеше да ходи по същите улици? Щеше да побелее с времето, или да оплешивее. Ставите му щяха да се подуят болезнено. Може би щеше да намери жена, която да търпи настроенията и спомените му. Можеше да ръководи отряда си, докато стане толкова стар и самодоволен, че се превърне в обикновен талисман. Човекът, който някога е движел света, нищо че сега не му личи. Бъдещето се разгъна пред него толкова ясно, сякаш можеше да протегне ръка и да докосне стареца по рамото.
Спря за миг и погледна нагоре, към небето. Сигурно така се чувстваше Канин Майс, заключен в длъжнишката кутия и заровен до шия в земята. Сигурно такава беше смъртта. Едва не направи кръгом, едва не тръгна обратно към майстор Кит, сайдера и каквато там лудост беше влязла в главата на стареца дори само защото историята щеше да е различна от онази, която току-що беше видял в собственото си бъдеще.
Но това би означавало да напусне Ситрин. До банката оставаха само две пресечки и Маркъс впрегна докрай волята си, за да измине това разстояние.
Ярдем го чакаше отвън, крачеше тревожно напред-назад.
— Сър?
— Добре съм.
— Има ли нещо?…
— Не, Ярдем, няма нищо. Нищо изобщо, никога, никъде.
Тралгунът сви уши назад. Маркъс предпочиташе да види гняв в очите му, или обида, каквото и да било, но не загриженост. Загрижеността твърде много приличаше на съжаление.
— Справяме се много добре, сър. Банката е стабилна. За момента охраната е в намален състав, но хората са ни верни и добре обучени. Пик е крайно неприятна, да, но това се търпи. Само като си помисля колко много напреднахме от Елис насам…
— Не се каниш да ми пробуташ поредните си дрънканици как душата ми е кръг, сега съм на върха и ме чака стремително спускане надолу, нали?
Краткото колебание на Ярдем беше равносилно на положителен отговор.
— Не, сър — каза тралгунът.
Клара
За щастие Джори беше успял да отклони идеята на Гедер Палиако венчавката да се извърши от неговите кешетски свещеници и церемонията щеше да се проведе във върховния храм. Насрочена бе за деня след фойерверките на Канл Даскелин и откриването на сезона. Дотогава оставаше твърде малко време, за да се спазят всички формалности. Клара беше уредила две вечери с лейди Скестинин и една за двете семейства. Лорд Скестинин пристигна в столицата чак в деня на сватбата, не от липса на желание, а поради служебни ангажименти. Бариат дойде с него, а Викариан си уреди специално разрешение да прекъсне следването си, за да присъства на церемонията, така че всичките ѝ момчета бяха тук в големия ден. Имаше нелош шанс да се държат прилично. Заради Сабиха, ако не заради Джори.
Всъщност ако Джори си беше избрал любима с нарочната цел да подсигури доброто поведение на братята си, едва ли би се получило по-добре. Намекът за скандал и неодобрение, който тегнеше над събитието, щеше да сплоти братята, вместо да ги подтикне към грубовати шеги и закачки, както несъмнено би станало, ако Джори си беше избрал жена с безупречна репутация. А започнеха ли веднъж с шегите и закачките, момчетата със сигурност щяха да прекрачат линията на доброто поведение, без дори да си дават сметка за това.
Елисия обаче беше пратила писмо, че няма да дойде. Може да изглеждаше странно, но Клара наистина се надяваше, че дъщеря ѝ има стомашни проблеми. Така де, едно разстройство нямаше да я убие. Стомашните проблеми минаваха по-бързо от срама и предателството и за разлика от тях, нямаха дългосрочни последствия. Но този проблем щеше да почака. В момента Клара си имаше достатъчно друга работа.
Храмът беше изключителен, съвършен.
Големият кръг на пода беше от бял мрамор, сечен преди поколения и излъскан като вода. Олтарът се въздигаше в черно и зелено в центъра, огромният купол се извиваше високо над него. Арките бяха оформени като драконови криле, разперени да прегърнат светлото пространство по средата. Клара беше инструктирала прислугата да събере клонки от черешите в собствената ѝ градина. Листата бяха малко и още мънички, но цветовете сякаш пиеха от бялото на мрамора. Пейките около централния кръг се кипреха с възглавнички във фамилните цветове на гостите — червено и златно, кафяво, черно, индигово. А отпред, на почетните места — столове от кована мед за семейството на булката и от бронз за семейството на жениха. Както и допълнителна пейка от сребро с възглавнички в сивото и синьото на дом Палиако, където щяха да седнат Гедер и принц Астер.