В стаята имаше огледало. Отначало се усмихнах на отражението си. Дори и шутът на крал Умен не се обличаше толкова пъстро. Но над шарените одежди лицето ми бе изпито и бледо, тъмните очи върху него изглеждаха прекомерно големи, а твърдата черна коса стърчеше като козина на настръхнало куче. Болестта ме беше съсипала. „Нищо — казах си, — най-сетне ще се прибера.“ И обърнах гръб на огледалото. Докато събирах дребните подаръци, които исках да занеса на приятели у дома, ръцете ми ставаха все по-неуверени.
Заедно с Бърич и Хендс седнахме за последен път да закусим с Джоунки. Отново й благодарих за положените усилия да ме изцери. Посегнах да гребна от кашата и ръката ми трепна. Изпуснах лъжицата. Зърнах я как пада и рухнах подир нея.
Следващото, което си спомням, са сенчестите ъгли на спалнята. Дълго лежах безмълвен и неподвижен. От пустотата постепенно изплува разбирането, че съм преживял нов пристъп. Той бе отминал; отново владеех тялото и разсъдъка си. Ала вече не ги желаех. На петнайсетгодишна възраст, когато повечето момчета едва навлизат в разцвета на силите си, аз вече не се доверявах на своето тяло дори за най-прости задачи. То бе увредено и аз яростно го отхвърлях. Изпитвах дива злоба към този затвор от плът и кости и ми се искаше някак да изразя кипналото си огорчение. Защо не можех да оздравея? Защо не се възстановявах?
— Просто ти трябва още време, това е. Изчакай да мине половин година. Тогава се преценявай.
Гласът бе на лечителката Джоунки. Тя седеше в сенчестия ъгъл откъм огнището. Не я бях забелязал, преди да проговори. Тя се изправи бавно, сякаш костите я боляха от зимния студ, сетне пристъпи до леглото ми.
— Не искам да живея като старец.
Тя сви устни.
— Рано или късно ще ти се наложи. Или поне ти желая да го доживееш. Аз съм стара, стар е и моят брат, крал Ейод. Не ни се струва чак толкова обременително.
— Не би ме дразнило старческо тяло, ако съм го заслужил с годините. Но не мога да продължавам така.
Тя озадачено поклати глава.
— Можеш, разбира се. Изцелението понякога е досадна работа, но да кажеш, че не можеш да продължиш… Не разбирам. Да не е от разликата в езиците?
Поех си дъх да отговоря, но в този момент нахълта Бърич.
— Буден ли си? По-добре ли се чувстваш?
— Буден съм — изсумтях аз. — И не се чувствам добре.
Дори сам усетих, че гласът ми звучи като на капризно дете. Бърич и Джоунки се спогледаха над леглото. Тя пристъпи до мен, потупа ме по рамото и мълчаливо излезе от стаята. Очевидното им снизхождение ме вбесяваше и в гърдите ми кипна вълна от безсилна ярост.
— Защо не можеш да ме излекуваш? — попитах аз.
Бърич се сепна от обвинението в гласа ми.
— Не е толкова просто — започна той.
С усилие се надигнах и седнах в леглото.
— Защо да не е? Виждал съм те как лекуваш животните от всякакви болежки. Треска, счупени кости, глисти, краста… ти си старши коняр и знам какво умееш. Защо не можеш да ме излекуваш?
— Ти не си куче, Фиц — тихо отвърна Бърич. — С болните животни е по-лесно. Понякога взимам драстични мерки, но си казвам: е, ако умре, поне няма да страда вече, а това може и да го излекува. С теб не мога да постъпя така. Ти не си животно.
— Това не е отговор! Половината ратници идват при теб вместо при целителя. Ти извади стрела от Ден. Цялата му ръка разцепи, за да измъкнеш острието. Когато целителят каза, че кракът на Грейдин е възпален и ще трябва да се отреже, тя дойде при теб и ти я спаси. А целителят все повтаряше, че заразата ще се разнесе и Грейдин ще умре по твоя вина.
Бърич прехапа устни, за да удържи гнева си. Ако бях здрав, щях да внимавам повече. Но откакто боледувах, той бе станал по-кротък и това ми придаваше дързост. Накрая той каза тихо и сдържано:
— Да, има и рисковани изцеления. Но хората, които ги искаха, знаеха с какво се заемат. И — повиши той глас, за да предотврати възражението ми — с тях нещата стояха по-просто. Знаех каква е причината. Трябваше само да извадя острието и да почистя раната. С мазила и компреси изтеглих заразата от крака на Грейдин. Но твоята болест не е толкова проста. Всъщност и двамата с Джоунки нямаме представа какво ти е. Дали е последствие от онази отрова, която ти даде Кетрикен, когато реши, че си дошъл да убиеш брат й? Или от отровното вино, с което те напои Славен? А може би от жестокия побой след това? Или от удавянето? Дали пък не са ти го причинили всички тия неща, взети заедно? Не знаем, затова не сме наясно и как да те излекуваме. Просто не знаем.
Последните думи прозвучаха задавено и аз изведнъж разбрах, че с гнева се опитва да прикрие обичта си към мен. Той направи няколко крачки из стаята, после спря и се загледа в огъня.