Тим Северин
Кралска стража
Сага за героите на Севера
Карти
До блажения ми господар, абат Гералдий,
Подчинявайки се смирено на волята Ви, изпращам третия, последен свитък от писанията на лъжемонаха Тангбранд. Злокобен бе денят, в който открих тези страници в библиотеката! Дано ми бъде простено, задето воден единствено от любопитство и нетърпение, ги прочетох с грешните си очи.
Тук открих лъжлива история, майсторски преплетена в разказ, нарочен да подведе лековерния. Тази змия в пазвата ни сипе хули и подли обвинения по братята христови и без срам си признава пиратството и оскверняването на светите реликви. Пред жлъчния му език бледнеят дори разколниците от Изтока.
Неизпитана болка ми причини това, че е ходил в Светите земи, най-съкровеното желание на бедните и недостойни като мен. И пак петни разказа си с неуместно недоверие, целящо да подрони вярата на християните в Спасителя. Както се казва и в Библията, неверникът не е способен да разпознае истината.
Злостните лъжи, които бълва, са силно обезпокоителни, тъй като засягат държавни дела. Под въпрос се поставя самото възкачване на трона на Англия и посветените определено ще счетат думите му за измяна.
Но нека спрем до тук и оставим богоугодните дела на вярващите да бъдат възнаградени от Справедливия съдия.
Няма ли да имат край измамите и дързостта на самозванеца? Моля се за спасението му пред гнева Му, защото нали казват, че дори една лястовичка не може да падне в капан без намесата Божия и че поиска ли Той, всичко завършва благополучно.
Етелред, сакристан и библиотекар
Написано през месец януари на лето господне хиляда и седемдесет и второ.
Глава първа
Императорът си играеше на кит. Потопяваше глава, поемаше вода, после излизаше на повърхността и хвърляше пръски из басейна. Гледах го с крайчеца на окото си, чудейки се презрение или съчувствие да изпитвам. Беше стар човек, все пак. Минаваше седемдесетте и сигурно се наслаждаваше на допира на топлата вода с покритата му с петна кожа и на усещането за лекота. Страдаше от аназарка, от която тялото и крайниците му бяха подпухнали толкова, че трудно ходеше. Само преди седмица го видях да се връща в двореца толкова изтощен след поредната безкрайна церемония, че припадна в ръцете на един слуга в мига, в който огромните бронзови врати се затвориха зад гърба му. Днес се падаше празникът, който християните наричат Разпети петък и следобедната служба щеше да продължи с часове. Реших, че императорът заслужава да отпусне, въпреки че детинските забавления в басейна сигурно щяха да изненадат онези негови поданици, които го приемаха за наместник на своя бог.
Наместих тежката секира на рамото си. Под нея на пурпурната ми туника остана влажно петно. Изпод железния шлем със сложни златни инкрустации се стичаше пот, от жегата в банята ме избиваше на сън. С мъка стоях нащрек. Като страж от Хетайра, телохранителите на императора, мой дълг бе да браня живота на Роман III властелин на Византия и равен на апостолите. Ведно с другите петстотин дворцови варанги се бях клел да пазя императора от врагове, за което василевсът ни заплащаше царски, а и ни имаше — и с пълно право — повече доверие, отколкото на сънародниците си.
В дъното на банята чакаха скупчени пет-шест придворни. Много разумно те стояха встрани от господаря си, не само от дискретност, а и защото болестта го бе направила сприхав. Василевсът се бе прочул с избухливостта си. През трите години, откакто служех в двореца, го бях виждал от уравновесен и щедър да става хаплив и отмъстителен. Критикуваше или обръщаше гръб на мъже, свикнали да получават богати дарове от хазната. За щастие, още не се отнасяше така с телохранителите си и ние продължавахме да му бъдем верни. Не участвахме във вечните сплетни и кроежи на придворните. Обикновените стражи дори не говореха езика. Командирите ни бяха гърци от благородни семейства, но редовите членове се набираха от северните земи и помежду си говорехме на нордически. Предполагаше се да ни превежда придворен с титлата Велик преводач, но постът съществуваше само на хартия, поредната гръмка титла в двор, обсебен от рангове и церемонии.
— Стража!
Призивът прекъсна мислите ми. Викаше ме мъж от групата придворни. Разпознах Пазителя на императорската мастилница. Постът бе важен, въпреки помпозното си име. Официално Пазителят държеше съда с пурпурно мастило, с което василевсът подписваше държавните документи. В действителност се явяваше негов личен секретар, с постоянен достъп до императора, привилегия, отказвана дори на министрите, които трябваше да се записват за аудиенции при василевса.