— Шпионите ми долагат за голяма армия руси. Около петстотин от тях пътуват в моносилони, техните търговски кораби, и се движат по същия маршрут.
Петстотин руси не правят армия, си помислих. Слуховете по пазара бяха силно преувеличени. Поне десет пъти повече щяха да са нужни да подложат на изпитание защитната система на Константинопол.
Орфанотропа сякаш разчете мислите ми и добави:
— Не за безопасността на града се безпокоя. Това, което ме интригува, е, че според информацията ми тези хора не са търговци. Не носят стоки, а са тежковъоръжени и ми бе доложено, че предвожда някакъв принц или благородник. Казва се Аралт или нещо подобно. Да си чувал за човек с такова име?
— Не, ваше величество. Не познавам това име.
— Това скоро ще се промени — сухо каза Орфанотропа. — Издадох заповед чужденците да бъдат спрени на входа към пролива и да бъдат ескортирани до областта Св. Мамас от другата страна на Златния рог и задържани там, далеч от града, да изчакат, докато проучим намеренията им. Тук ще си ми нужен ти. Искам да знам кои са те и защо са дошли. Ако са руси, ще разбереш езика, когато говорят помежду си. Изглеждаш ми умен мъж, способен сам да стига до изводи и да задава точни въпроси. После ще се върнеш при мен и ще ми докладваш лично впечатленията си.
— Да, ваше превъзходителство — отговорих, започвайки да мисля, че безпричинно съм подозирал Йоан. — Кога очаквате да пристигнат чужденците?
— След три дни. А сега се яви пред главния ми картулариус. Той ще запише заповедта ти. Официално ще бъдеш ескорт на службата на дромоса. — Замълча за момент, след което — както и целеше — ми напомни думите ми, когато му занесох съобщението, отлъчило ме от поста ми при василевса. — Сигурен съм, че ти е известно — продължи меко евнухът, — че логотетът на дромоса отговаря за връзките с чужбина, шпионите и посланиците, и за императорската поща — странна комбинация, не мислиш ли? Или мъжете от дромоса ще движат официалните контакти с тези петстотин варвари, но ти ще си моите очи и уши.
Разговорът ни приключи. Погледнах прикритите очи на Орфанотропа и с ледена яснота схванах защо бе толкова сигурен, че ще стана негов шпионин срещу собствените си сънародници. Точно както каза Пелагея: нямаше значение дали Йоан е кроил заговори Михаил да заеме трона. Роман бе умрял на моето дежурство, докато аз отговарях за безопасността му. Йоан бе свидетел как занемарих задълженията си и можеше да ми потърси сметка за това, когато си поиска. Бях в ръцете му, но и бе твърде деликатен да спомене това открито. Предпочиташе да заложи на страха и да ме направи своя пионка.
И така, три дни по-късно с малка гребна лодка прекосих неспокойните води на Златния рог към Мамас. С мен пътуваха двама мрачни служители на дромоса. Съдейки по лицата им, приемаха за грубо вмешателство това, че са ги измъкнали от кабинетите им и са ги изпратили да разпитват банда диви варвари от Севера. Единият гнусливо сбърчи нос и вдигна туниката си, за да не подгизне подгъвът в мръсната вода. И двамата носеха парадни дрехи, сочещи ранга им. Туниката на този беше поръбена в зелено, от което разбрах, че е високопоставен служител. Чудех се дали говори нордически. Към службата на дромоса имаше школа за преводачи. Напълно в стила на Орфанотропа щеше да е да изпрати не един, а двама шпиони и после да сравни впечатленията им.
Малката ни лодка приближи пристана и при вида на закотвените десетина кораба ме бодна силна тъга по дома. Моносилонът е умалена версия на изящните кораби, с които бях израснал. Тези в Мамас бяха по-зле построени от истинските океански кораби, но вършеха работа за кратки преходи по море и коренно се различаваха от шишкавите гръцки корпуси. Носталгията ми нарасна, когато скочих на кея и прекосих празното пространство до мястото, където бяха позволили на чужденците да разпънат палатките си. Имаше купища ленени платна, дървени бурета, рейки, въжета, котви и други познати ми предмети. Надушвах катрана по въжетата и смазката на кожените ремъци на руля. Дори струпаните гребла бяха от вида, който използвахме в Гренландия.
Лагерът, със стройната си редица палатки, имаше военен вид. Разбираемо защо императорските шпиони бяха докладвали опасенията си. Струпалите се не бяха дошли в Константинопол, за да предлагат и купуват стоки. Мъжете, които се разхождаха из лагера, готвеха над огньовете или се препичаха на слънце, до един приличаха на воини. Бяха едри, самоуверени и без никакво съмнение, от Севера, светли, с дълги коси и гъсти бради, и с характерните тежки легинси и навуща, с туники във всевъзможни цветове и материи, от лен до кожа. Един-двама дори бяха с жакети от овча кожа, съвсем неподходящи за жегата в Константинопол.