— Крал Харалд дойде да предяви претенции над английския трон. Неговият съюзник Тостиг също търси полагащото му се по право — херцогство Нортумбрия, от което е бил несправедливо лишен.
— Тостиг и хората му могат да останат, ако не нарушават мира — дойде отговорът. — Кралят на Англия дава дума, че ще му бъде върната титлата. В добавка ще даде на Тостиг една трета от кралството.
Вече бях сигурен, че говори самият Годуинсън, защото мъжът не си направи труда да се допита до останалите. Хрумна ми и че срещата не е само задължителна размяна на реплики. Тостиг трябва да разпозна брат си, но не се издаде.
— Ако приема предложението — обади се Тостиг, — кои земи ще даде на Харалд Сигурдсон, кралят на Норвегия?
Отговорът последва безпрекословен като юмрук в зъбите:
— Ще получи седем фута английска земя. Достатъчно да го погребат.
Двете групи замръзнаха на седлата си. Конете, почувствали внезапното напрежение, започнаха да нервничат. Един от англичаните перна жребеца си през врата, за да го укроти.
Трябва да призная, че Тостиг укроти нещата, преди да се е стигнало до кръвопролития.
— Кажи на краля на Англия — провикна се, поддържайки илюзията, че не познава брат си, — че никой никога не ще каже, че Тостиг, истинския херцог на Нортумбрия, е довел дотук крал Харалд Норвежки, за да го предаде.
После обърна коня си и пое надолу по хълма. Срещата бе приключила.
Сритах понито в тръс и се присъединих към хората на Харалд, тъкмо навреме, за да го чуя да пита Тостиг:
— Кой беше този, който говореше от името на англичаните? Биваше си го с думите.
— Това беше Годуинсън.
Харалд очевидно не очакваше такъв отговор. Не бе имал намерение да прави комплименти на врага.
— Не изглеждаше зле — призна, после се изправи в цял ръст на седлото си, — но е малко дребен.
Суетата на Харалд може да бъде опасна, особено на прага на битката, помислих. Тя и самочувствието му щяха да ни отведат към провал. Малко вероятно бе да потъпче гордостта си и да заповяда да се изтеглим към флота. В неговите очи това би изглеждало като позорно отстъпление.
Върнахме се при войските. Стиркар викаше на мъжете да се изтеглят през моста и заемат защитни позиции по другия хълм. Поне маршалът ни оценяваше опасността. Ако останехме на място, англичаните щяха да ни нападнат по надолнището. Изтеглянето ни бе нестройно, мъжете грабеха оръжията и се трупаха на малкия мост без ред или дисциплина. Прекосиха разхлабените дъски на моста в хаотичен порой, изкачиха хълма и започнаха да се прегрупират там.
Английските сили се вкопчиха във възможността да превърнат изтеглянето на норвежците в безредно бягство. Една кавалерийска част се спусна по хълма и застигна изостаналите ни войници. Аз вече бях прекосил моста с Харалд и свитата му и се обърнах да наблюдавам хаотичния сблъсък. Отделни норвежки групи или воини се навеждаха и лавираха в опит да избегнат копията и мечовете на английските конници. Тук-там се разнасяха епизодични дръзки възгласи и гневни викове, когато мъжете ни се обърнеха да се отбраняват срещу качените си на коне врагове. Англичаните изцяло се възползваха от преимуществото на изненадата. Знаеха, че са хванали норвежците неподготвени и това им дава мощно предимство.
Докато гледах хаотичния бой, вниманието ми привлече необикновена гледка. През хаоса бавно си проправяше път обикновена селска талига, теглена от един кон. Возеше няколко чувала жито, варели и увесени с главата надолу пилета. Единственото ми обяснение бе, че селянинът е бил нает да докара припаси за норвежката армия и неволно е попаднал в сблъсъка. Сега мъжът стоеше като вкаменен пред опасността, сред която се бе озовал; конят му пък бе полусляпа, глуха кранта. Талигата стигна моста и старият кон спря озадачен, втренчен в мелето биещи се мъже на пътя му.
Норвежкият ариергард — тези, пътят на които не бе пресечен от англичаните — достигна моста. Бяха по-дисциплинирани от другарите си и се групираха в отряд, който се обърна да посрещне врага. Докато подминаваха талигата, един от норвежците се пресегна и издърпа водача ѝ, запращайки нещастника във въздуха. Миг по-късно някой преряза юздите и освободената кранта побягна в галоп. Десетина ръце грабнаха талигата и я изтеглиха на средата на моста, където я обърнаха като барикада.
Преобърнатата талига не препречваше напълно моста: до края му оставаше по-малко от ръка разстояние, но достатъчно, за да премине мъж. В тази пролука сега с лице към врага застана един норвежки воин. В една ръка държеше бойна секира, в другата — тежък меч. Така и не научих името му. Трябва да знаеше, че позицията му е самоубийствена. Ясно показа, че сам ще удържи пролуката, докато другарите му се прегрупират. Предизвика англичаните да излязат и се бият. В един кратък миг се запитах дали този самотен воин не прилича на мен, обречен мечтател, отлагащ неизбежното.