— Не! — рязко отвърна Харалд. — Оставаме тук. Нека останалата част от войската дойде при нас. Изпрати конници да ги повикат. Да дойдат веднага, иначе ще изтърват победата.
Изражението на лицето на Стиркар издаваше, че е напълно против решението на Харалд, но нямаше как да спори с краля.
Махна на трима от конниците ни.
— Тръгнете към корабите. Разпръснете се така, че поне един от трима ви да стигне — заповяда той. — Кажете на принц Олаф да изпрати останалата част от армията и да не губи нито секунда. Трябва да са тук преди здрач.
Маршалът погледна нагоре. Пладнешкото слънце напичаше от ясното, синьо небе. Видях, че движи устни и се зачудих на кой точно бог се моли. Не споделяше пълната убеденост на Харалд, че зле подготвената ни армия ще устои на английското нападение. Докато тримата пратеници пришпорваха конете в галоп по пътеката, по която бяхме дошли, аз преброих колко конници ни остават. Нямаше и петдесет.
Харалд напротив, се държеше така дръзко и самоуверено, сякаш преимуществото бе на негова страна. Изглеждаше царствен в наметалото си от богато украсен син брокат и обичайната лента от пурпурна коприна, с която прибираше рядката си руса коса. Не стига това, ами и яздеше лъскав черен жребец с бяло петно на челото, трофей от победата от преди три дни и единственият чистокръвен кон в армията ни. Само дето не беше с „Ема“, прочутата плетена ризница, за която се говореше, че отблъсква всяко оръжие. И тя като повечето ризници и щитове, бе останала при корабите.
— Оформете стена от щитове! — провикна се Стиркар. Призивът му се поде от ветераните. Мъжете започнаха да пристъпват един до друг, рамо до рамо, и вдигнаха покритите си с кожа щитове. — Разтегни редицата!
Маршалът, яхнал жилаво норвежко пони, излезе пред войниците, обърна се с лице към мъжете и с жестове показа, че стената от щитове трябва да е колкото се може по-дълга.
Харалд изведнъж извика:
— Чакайте! — Излезе и обръщайки се към мъжете, извика: — В чест на тази битка съчиних поема. — После за мое най-голямо изумление и гордост, изрецитира:
В гърлото ми заседна буца. От цяло едно поколение в северните земи не бе имало владетел, запознат със старите традиции дотам, че да съчини поема в навечерието на битка. Харалд зачиташе един почти забравен обичай. В това прозираше искреният му копнеж да възстанови величието на Севера, и при цялата му суета и арогантност не можех да не го обичам за това. И все пак в мига, в който ме бодна гордост и си спомних дадената клетва, дълбоко в себе си знаех, че всичко е само привидно. Харалд искаше да окуражи мъжете си, но жестоката истина щеше да лъсне, когато полетят стрелите.
Харалд не бе свършил. Конят му играеше на място, затова последва кратка пауза, докато Харалд го укроти. После извика на войниците:
— Стихотворението не подобава за такъв велик случай! Това е по-добро. Помнете го в боя!
След думите му настана странна тишина. Част от воините ни или поне по-старите, схванаха мрачния смисъл на поемата и тихо замърмориха. Други, сигурен съм, бяха твърде далеч да чуят краля, докато трети не разбраха стиховете. Харалд ни предупреждаваше, че може би предстои последната ни битка. За миг настана затишие на размисъл, след което се разнесе зловещ звук. Някой в редиците засвири на арфа. Вероятно бе от малките, леки инструменти, популярни в Северна Англия, и арфистът я бе взел от предишната битка и донесъл вместо оръжието си. Първите ясни ноти увиснаха във въздуха като печален стон, сякаш свирнята ознаменуваше предстоящия разгром.
Имах чувството, че цялата армия е затаила дъх пред меланхоличната мелодия. Англичаните също слушаха или поне от редиците им не долиташе нито звук. После мелодията пресече друг, също така неочакван звук. В горещия, задушен следобед пропя петел. Птицата трябва да бе избягала от преобърнатата талига при моста и сега реши да пусне дрезгавия си глас, пресичайки риданието на арфата.
— Разтегни редиците! Фланговете назад, оформете кръг — извика пак с цяло гърло Стиркар. Стената от щитове бавно се изви, крайните мъже отстъпиха назад, гледайки през рамо, за да не се препънат, докато редицата се прегрупира в окръжност. В първи и втори ред бяха мъжете с ризници и всичките ни ветерани. Зад тях, в кръга, чакаха стрелците и стотиците мъже, които бяха на практика беззащитни. Не носеха ризници, някои нямаха дори шлемове. Стискаха само мечовете и камите си, и носеха ризи и легинси, нищо друго. Стигнеше ли се до битка, щяха да са фатално уязвими.