Харалд и Стиркар обходиха стената.
— Изправени сте пред кавалерия — извика Стиркар. — Затова помнете, предната редица насочва пиките към ездачите. Втора редица, забивате дръжките на копията в земята, насочени надолу, към конете. Преди всичко не позволявайте на англичаните да разкъсат редиците ви. Ако това се случи, оставете краля и конниците да се разправят с натрапниците. Ще чакаме в готовност в кръга зад вас.
Харалд и маршалът обиколиха цялата стена. Докато яздеха към местата си в кръга обаче, черният жребец на Харалд стъпи в къртичина и се препъна. Харалд изгуби равновесие, залитна през главата на коня и се строполи на земята, а стреснатият жребец понечи да избяга. Харалд държеше здраво юздите и го укроти, но злото бе сторено. Войниците като един изстенаха при злата поличба. Харалд обратно, през смях се изправи и изтупа от пръстта.
— Няма нищо — извика, — да паднеш значи, че те чака успех. — След което влезе в кръга. Но много от войниците ми се сториха притеснени и изплашени.
Аз и малкото ми пони се озовахме с конниците в центъра на защитния кръг. Огледах се нервно, търсейки някой, който да ми заеме оръжие, но всички бяха вперили поглед във врага. Разполагахме само с Харалд, Тостиг, Стиркар и два отряда от по двайсет ездача, за да запушим пролуките в стената от щитове. Цялата останала армия бе пеша. Обратно, първата вълна англичани, които сега настъпваха към нас, бяха на коне — хускарли, въоръжени с дълги пики и копия.
Може и обречената смелост на защитника на моста да направи англичаните предпазливи. Бойното поле представляваше ширнало се пасище, под лек наклон с реката, открита местност, идеална за кавалерия. И все пак английските ездачи се бавеха с нападението. Конниците им приближаваха в лек галоп, пробно удряха с копията си по стената ни от щитове и се връщаха назад. Нямаше масирана вълна като в Сицилия, когато византийският катафракт унищожи сарацините, нито неудържимо нападение, каквото гледах да упражняват норманите. Английската кавалерия просто идваше, нападаше и се оттегляше.
Не разбирах. Защо не нападаха? Харолд Годуинсън трябва да видя, че изпратихме конници за подкрепления. Пристигнеха ли те, англичаните щяха да изгубят преимуществото си. Колкото повече си блъсках главата, толкова по-малко схващах тактиката на Годуинсън. Започнах да проумявам какво става чак на петата или шестата пробна атака. Хускарлите искаха да ни изтощят. Всеки път убиваха или сериозно раняваха по няколко от мъжете ни, докато самите те се връщаха на практика невредими. Стената ни бавно отслабваше и все повече от резервите трябваше да излизат напред и запълват празнотите. Защитният пръстен отне на Харалд и Стиркар инициативата. Англичаните сега владееха бойното поле и щяха да ни изтощят до кръв.
С напредването на дългия, жесток следобед нашият кръг бавно се стесни, а мъжете вътре все повече ожадняваха и се потяха под прежурящото слънце. Англичаните напротив утоляваха жаждата си с вода от реката и ни атакуваха, когато си поискат. Скоро обхождаха едва ли не небрежно стената и подбираха слабите точки. Армията ни приличаше на див бик, заобиколен от глутница вълци. Оставаше ни само да посрещнем врага и се отбраняваме, доколкото можем.
— Не издържам вече — каза един ветеран-норвежец. Беше в предната редица, но отстъпи назад, след като получи рана с копие в ръката, с която държеше щита. — Само да можех да приближа тези английски конници, щях да им разхвърлям костите. — Стегна импровизираната превръзка около кървящото си рамо и преди да се върне обратно на мястото си в стената от щитове, ме погледна. — Случайно да имаш вода, старче? Направо се изпържихме.
Поклатих глава. Чувствах се изморен и безполезен, твърде изтощен за битка и обременен от мисълта, че затрудненото ни положение се дължи и на моите грешки. Скоро последва нов боен вик и хускарлите отново се спуснаха към нас. Забелязах, че този път ги посрещнаха много по-малко стрели. Амунициите ни привършваха.
Пред мен изведнъж се озова Харалд. Във вида му имаше нещо почти налудничаво. Потеше се обилно, потта се стичаше по лицето му и бе избила и под мишниците. Черният жребец бе също толкова обезумял; устата му бе запенена, а по набития врат, там където минаваха юздите, имаше бяла пот.
— Стиркар — сопна се Харалд, — трябва да направим нещо. Трябва да нападнем!
— Не, господарю. По-добре да удържим, докато пристигнат подкрепленията. Само още няколко часа.