— Дотогава всички ще умрем, ако не от копията на англичаните, то от жажда — каза Харалд, хвърляйки поглед към хускарлите. — Една добра атака и ще смажем врага.
Докато говореше, конят му наведе глава и опита да отхвърли ездача си. В гнева си Харалд изръмжа от гняв и перна жребеца между ушите с опакото на меча си. Конят само се раздразни още повече и започна да се изправя на задните си крака и да мята къчове. Харалд, вече паднал веднъж днес, опита да го укроти. Мъжете от свитата му се отдръпнаха, за да избегнат нервното животно. Само моето товарно пони, изтощено от дългия преход, остана на място. Жребецът на Харалд хукна към нас и едва не ме събори от седлото.
— Махни се от пътя ми — изръмжа Харалд.
Докато скачах на земята, погледнах лицето му. Видях блясъка в очите — Харалд губеше контрол над себе си, също както бе изгубил контрол над битката.
В този момент от войските ни се понесе все по-силен екзалтиран вик. Махаха триумфално с мечове и щитове, сякаш бяхме победили. Видях гърбовете на оттеглящите се хускарли, чиято поредна атака бе отблъсната. И тук дали заради гнева на Харалд, недоразумение или нервите на мъжете не издържаха, но мъжете ни взеха отстъплението за пълно изтегляне. Стената ни от щитове се срина. Войниците, ветерани и новобранци, напуснаха местата си, забравиха всякаква дисциплина и се втурнаха в нестройна маса след англичаните, крещейки им да се върнат и се бият. На бегом приближиха готовата да встъпи в битката английска пехота. Това вече беше катастрофална грешка.
Мисля, че Харалд все още можеше да промени хода на битката, да излезе пред войската и им заповяда да се върнат. Щяха да го послушат. Но в точно този критичен момент черният му жребец се стрелна напред. Подплашеният кон излезе право пред норвежците и всички решиха, че сам Харалд предвожда нападението. От тук насетне битката бе изгубена.
Гледах като втрещен. Рицарите на Уилям упражняваха разкъсването на стена от щитове, като се престорват, че отстъпват, след което се обръщат към напусналите местата си преследвачи. Онова обаче беше учение, а сега го гледах на бойното поле. Английската кавалерия избяга от преследващите я норвежки пешаци, после се изтегли встрани, оставяйки пехотата да поеме основния удар на нападението. Мъжете на Харалд вече бяха изтощени, когато стигнаха пешаците и съответно действаха хаотично. Двете страни се омесиха в кипяща маса побеснели тела и започнаха да раздават напосоки удари. Нямаше цел, просто и двете пехоти отчаяно се стремяха да си нанесат възможно най-големи щети.
Самият Харалд бе като фар сред бурно море. Изправен на коня, чийто сляп галоп бе препречен от мелето, кралят се биеше като берсерк. Нямаше нито щит, нито ризница, но във всяка ръка стискаше секира с дълга дръжка и едно острие, любимото му оръжие от дните с варангите. Крещеше от гняв. Секирата по принцип се държи с две ръце, но Харалд бе такъв великан, че се справяше и с една. Опитах се да преценя накъде се е отправил и дали в сляпата сеч изобщо има цел, но не видях мишена на яростта му. Английската кавалерия се бе изтеглила встрани и се прегрупираше, изчаквайки момента да се втурне на помощ на пехотата. Стори ми се, че разпознах Харолд Годуинсън, но бе твърде далеч, за да съм сигурен. Никъде не видях бойното му знаме.
Като стотици от мъжете ни, и аз гледах Харалд, очаквайки сигнал какво да правя. Без предводителството му бяхме изгубени. Тогава дойде стрелата. Може и да си въобразявам, но съм сигурен, че видях как над главите на пешаците към високата фигура на черния жребец се плъзна синьо петно. Запечатало се е в паметта ми: алената превръзка на Харалд, синята пелерина, отметната през рамо, за да даде свобода на ръцете, и двете смъртоносни секири, които безмилостно се вдигат и стоварват по плътната стена войници. Телохранителите му бяха изостанали в мелето, но и да бяха наблизо, едва ли щяха да спасят господаря си. Стрелата порази Харалд в гръкляна. По-късно чух, че бойният му вик бил пресечен до един-единствен хлип, който после преминал в хъхрещ стон. От мястото си видях само как Харалд изведнъж се олюля в седлото, остана изправен още няколко секунди, после бавно се отпусна назад и високата му фигура изчезна сред хаоса на битката.
Норвежците покрай умиращия крал замръзнаха ужасени и точно в този съдбовен миг Харолд Годуинсън пусна срещу северния ни фланг хускарлите. Новината, че Харалд Сигурдсон е улучен, се понесе по бойното поле, повдигна духа на притиснатата английска пехота, и обезкуражи нашите мъже. Никой дори не си бе представяш, че Харалд Жестокия ще бъде убит в битка. Изглеждаше неуязвим. Беше победител в поне десетина големи и безброй по-малки битки. А сега изведнъж го нямаше и нямаше кой да заеме мястото му.