Англичаните се впиха в обезверената ни пехота и разбиха и последното подобие на строй. Конниците оставяха големи пролуки в хаотичната маса мъже и ги посичаха като овце. В началото хускарлите използваха пиките като копия, после направо ги зарязоха и извадиха мечовете и секирите. Мъжете ни бяха объркани и беззащитни. Опитаха се да отблъснат атаката с каквото имаха — тояги, ками, — но не можеха да се мерят с един брониран хускарл, на кон, размахващ тежък меч или смъртоносна секира. Беше същинска касапница. Хускарлите яздеха сред мъжете ни като косачи сред житно поле; към тези, които все пак останаха на крака, се втурна триумфалната пехота, която се включи в клането.
Седях на понито си, без оръжие и още облечен в расото. Въпреки предчувствията си, не бях готов за размера на катастрофата. Знаех, че разгромът е непоправим. Моите хора никога повече нямаше да съберат толкова голяма армия, нито да последват водач, който да им предложи толкова много. Това бе пълно унищожение. Тъгувах за Харалд, и в същия този миг намирах утеха в това, че мъжът, на когото се бях клел във вярност, би предпочел да умре с чест на бойното поле, вместо да изтлее, стар и разкъсван от болки, в леглото си, със съзнанието, че не е изпълнил великата си амбиция да възроди най-великото кралство на Севера. Разочарованието щеше да вгорчи остатъка от дните му. Казвах си, че дори и победен, той бе спечелил точно това, което искаше: слава, която никога нямаше да изтлее.
С тази мисъл сритах понито в ребрата и се спуснах по хълма да прибера тялото на Харалд.
От край време на моменти ме обхваща странно усещане за физическа неуязвимост. Сякаш крайниците ми се движат без мое съгласие. Съзнанието ми се оттегля и имам чувството, че крача по дълъг, ярко осветен тунел, в който нищо не може да ме нарани. Така се чувствах и докато в онзи горещ следобед яздех умореното пони през останките от разгромената ни армия. Едва забелязвах обезобразените трупове на войниците ни и потъмнялата от кръв и урина пръст под тях. От време на време чувах стоновете на ранените. Тук-там засичах слабо движение, когато някой нещастник се опитваше да се изправи или да изпълзи и се скрие. В далечината групи норвежци продължаваха да се съпротивляват, но бяха обградени от настъпващия далеч по-многоброен враг. На мен никой не обръщаше внимание.
Яздех към мястото, където за последно видях Харалд. Заварих там скупчила се група мъже, които дърпаха нещо. Понито ми се спъна и когато погледнах надолу, видях счупен дървен кол. Знамето към него бе Опустошителя, личният флаг на Харолд. До него лежеше трупа на знаменосеца с огромна зейнала рана в гърдите. И той като другите не носеше ризница. Дръпнах юздите, слязох и вдигнах знамето. От дръжката бяха останали само няколко фута. С Опустошителя в ръка, поведох понито към мъжете. Противно на всякаква логика вярвах, че ще ми позволят да натоваря тялото на Харалд на понито и се върна при корабите ни невредим.
Мъжете бяха английски пешаци. Обираха скъпоценностите от тялото на Харалд. Синьото наметало вече го нямаше, един мъж дърпаше тежките златни пръстени по ръцете му, друг — обувките му от мека кожа. Тялото лежеше по гръб, през калта по бузата му избиваше голяма синина. Ясно виждах поразилата го стрела. Беше минала право през врата. Но това аз вече го бях сънувал.
— Спрете! — изгъгнах. — Спрете! Идвам да прибера тялото.
Плячкосващите ме изгледаха объркани и раздразнени.
— Махай се, отче — каза единият. — Иди да кажеш другаде молитвите си.
Извади камата си и се приготви да отсече един от пръстите на Харалд.
Нещо в главата ми прещрака и аз изпаднах от кротък унес към отявлен бяс.
— Копелета! — изкрещях. — Осквернявате труп.
Пуснах юздите на понито, вдигнах счупената дръжка на знамето и замахнах към мъжа. Само че бях твърде стар и бавен. Той презрително отблъсна кола, при което едва не изгубих равновесие.
— Махай се — повтори той.
— Не! — изкрещях. — Това е моят господар. Трябва да прибера тялото му.
Мъжът ме изгледа подозрително.
— Господарят ти! — повтори. Вместо да отговоря, пак замахнах с кола и той пак отклони удара. — Как така ти е господар, старче?
Трябва да съм представлявал странна гледка: стар свещеник с дълго, черно расо, избили по бръснатата глава косми, размахва счупен дървен кол. Останалите мъже се отдръпнаха от тялото на Харалд и ме обградиха.
Треперех от гняв и изтощение.
— Оставете ме да прибера тялото — извиках. Гласът ми излезе слаб и колеблив.
— Ела и го вземи — присмя ми се един от мъжете.
Хукнах към него, вдигнал знамето като копие, но той отстъпи встрани. Извърнах се и видях, че другарите му отново са ме заобиколили и се смеят. Пак се втурнах напред. Копието тежеше, дългите поли на расото пречеха. Спънах се.