— Насам, дядка — с подигравателен глас каза друг. Обърнах се и видях един от мъжете да поклаща алената превръзка на Харалд на върха на камата си. — Ще ти потрябва — каза ухилен.
Едва виждах от стичащата се в очите ми пот. Метнах се към него и опитах да грабна превръзката, но я изтеглиха изпод ръцете ми. Усетих глух удар в ребрата, бяха ме ударили с опакото на меч. Някой протегна крак и аз се проснах по очи в прахта. С туптяща в ушите кръв се изправих и без да знам към кого или накъде, размахах Опустошителя в кръг. Чух презрителния смях на мъчителите си, после някой трябва да ме приближи в гръб и удари, защото усетих канска болка в главата и се строполих първо на колене, после по лице.
Пред очите ми бавно притъмня. В последните мигове, преди да изгубя съзнание, се сетих за нещо, което не ми даваше мира от началото на битката. Цял настръхнах и по кожата ми изби студена пот. Докато ме обгръщаше мрак, си спомних предсказанието на моя бог, Один Всезнаещия — Рагнарок, последната голяма битка, ще извести на арфа Егтер, пазача на великаните, а петелът Гулинкамбе ще даде последното си предупреждение от Игдрасил, Дървото на живота. Старите богове си бяха отишли.
Глава шестнайсета
Впоследствие ми разказаха, че Тостиг свикал останките от армията ни. Един от мъжете взел Опустошителя от мястото, където съм лежал, очевидно бездиханен, и отнесъл знамето на Тостиг, който го вдигнал като сборен пункт. Нашите, които още се държали на крака — по-малко от една пета от войската — се събрали за последна стена от щитове. Виждайки безизходицата им, Харолд Годуинсън предложил да ги пощади. Те гордо отказали. Англичаните тогава настъпили и избили почти всички. Скоро пристигнали норвежките подкрепления, твърде малко и твърде късно. Повечето били направили грешката да оставят оръжията си, за да тичат по-бързо. Появили се на бойното поле на малки групи, дезорганизирани и задъхани. Куражът им не подлежи на съмнение, тъй като веднага се хвърлили срещу английските войници. Леко екипираните стрелци, които пристигнали първи, нанесли такива щети, че войските на Годуинсън се огънали под дъжда от стрели. Но стрелците изчерпали амунициите си и при липсата на бронирана пехота, която да ги пази, били пометени от хускарлите. Останалите ги чакала същата участ, оказали се числено превъзхождани от враг, вече екзалтиран от победата. До края на този черен ден норвежката армия била почти изличена. Хускарлите погнали оцелелите към реката. Там шепа мъже се спасили с плуване до корабите. Изкараните на суша кораби били опожарени от победителите.
Научих подробностите на части, тъй като в продължение на много седмици бях на прага на смъртта, почти без шансове да оцелея. На бойното поле на следващия ден ме открил монах от Йорк, дошъл да се помоли за мъртвите. Лежах в английската част и той решил, че съм от мъжете на Годуинсън. Върнаха ме в Йорк с талига, ведно с тежко ранените, след което бях лекуван от монасите.
Почти цяла година ми бе нужна да възвърна силите си. В черепа ми зееше голяма рана — как я бях получил, не знам, — което накарало спасителите ми да предположат, че ударът е замътил разсъдъка ми. Проявих здравия разум да подхранвам заблудата им, преструвайки се, че не съм съвсем с всичкия си. Говорех малко и естествено използвах времето да слушам и събера информацията, която да ми позволи да се представя за странстващ монах, запратен от светкавичното настъпление на Харолд Годуинсън на бойното поле в местността Стамфорд Бридж. Измамата улесни напредналата ми възраст — всички знаят, че възрастните се възстановяват по-бавно от младите, а после, когато правех грешки, те се приписваха на старческо оглупяване.
Проточилото се лечение ми даде предостатъчно време да се „възхищавам“ на лековерието на монасите от Йорк. Не само ме приеха за набожен, странстващ свой събрат, но и с готовност попиваха безобразната каша от новини относно битката за трона на Англия. Тези мъже с тонзури твърдяха, че всички добри християни трябва да подкрепят безпрекословно новия крал Уилям, защото сам Христос ясно показал, че е на негова страна. Уилям Нормандски — никой вече не го наричаше Незаконородения — помел Харолд Годуинсън при битката на юг, при Хейстингс, така, както Годуинсън разби Харалд Сигурдсон деветнайсет дни по-рано. Доказателство за намесата на Господ, според монасите, било, че флота на Уилям бил задържан на северния бряг на Франкия, докато „по милостта Божия“ вятърът задухал на юг и позволил на шлеповете му да прекосят невредими морето и акостират, необезпокоявани от Годуинсън. Аз, разбира се, знаех, че „божията милост“ няма нищо общо. Уилям Незаконородения бе останал на брега на Франкия, докато разбере, че планът му е успял и Харолд е поел да посрещне норвежката армия. Накратко, крал Уилям не бе примерен християнин, а подъл измамник, който предаде съюзника си.