Но пък всеки знае, че историята, ако остане такава, се пише от победителите. С това клише наум, започнах да записвам случките от живота си, сега почти към своя край. Подозирам, че сам Один дълго ме е подготвял за тази задача. Не може да е съвпадение това, че докато бях при варангите, се запознах с Константин Селус и станах свидетел на страстното му желание да разкаже неукрасената истина за владетелите на Миклагард. А и трябва да призная, че макар и бързо да ме изобличиха, докато пътувах през Нормандия към двора на херцог Уилям, ми се нравеше да се представям за кралски летописец. Сега се забавлявам с мисълта, че този път ролите са обърнати: аз представям събитията достоверно, но го правя тайно и прикрит зад монашеско смирение.
Един въпрос, който не ми даваше мира през цялото време, докато пишех хрониката си, намери отговор сега, на последните страници. Преди се чудех как толкова благото християнство победи по-жилавата стара вяра. Само вчера един монах се дивеше как в Лондон присъствал на дворцова церемония, на която някакъв местен земевладелец се заклел във вярност към набожния и накичен с амулети Уилям. Монахът ни изигра церемонията: как тържествено влязъл благородникът, седналият на трона крал, как мъжът минал през шпалира от царедворци, коленичил и целунал кралската ръка. Монахът падна на колене за по-нагледно и аз неволно забелязах лекотата, с която го направи. Всеки ден повтаряше същото пред олтара. Спомних си как моят господар Харалд се просна на мраморния под пред трона на василевса, който твърдеше да е наместник на същия този Бог. И разбрах: вярата към Белия Христос работи в полза на хората, които искат да доминират над останалите. Ако твърдиш, че си избран от Белия Христос, всички последователи на тази религия следва да се отнасят с теб така, сякаш си самият Бог, ще коленичат пред теб и ще скръстват ръце като за молитва.
Това противоречи на всичко, което символизира Господ, но аз съм бил свидетел как истински безскрупулните и амбициозни сред владетелите приемат християнската вяра, след което я използват, за да потъпчат достойнството на последователите си. Този ми възглед естествено ще ужаси кротките монаси край мен, някои от които са искрени и лишени от корист мъже. Но те са слепи за факта, че дори тук, в манастира, самите те прекланят глава пред висшестоящите, без значение какви качества имат. Колко различна е старата вяра. Никога не съм коленичил пред Харалд. Знаех само, че той е по-подходящ за владетел от мен и че следва да му служа, доколкото мога. А докато бях жрец във Вастер Готландия, тези, които идваха да ме молят за съвет или да се застъпя за тях пред боговете, ме ценяха заради знанията ми; щях да бъда наистина потресен, ако решаха, че съм божи наместник.
Или в това се крие силата на вярата към Белия Христос: тя служи на деспоти, които искат да ограничат чуждата независимост.
Никога няма да изоставя вярата си към Один, макар и някои да сметнат, че той ме е забравил, както изостави и последователите на старата вяра. Светът ни може да се сгромоляса, но ние никога не сме очаквали от боговете си да бъдат всемогъщи и вечни. От самото начало знаехме, че старият ред ще рухне след Рагнарок. Нашите богове нямат власт над бъдещето, това е задача на норните и никой не може да промени решението им. Докато сме на тази земя, всеки може само да изживее колкото се може по-пълноценно живота си, да се опитва да пригоди най-уместно всекидневието си и никога да не се подлъгва по привидното, като нещастника Мак Бетад.
И все пак ме изпълва с мъка мисълта, че тялото на моя крал Харалд бе отнесено в Норвегия и погребано в християнска черква. Трябваше да му се устрои пищно погребение по стария обичай, да го изгорят на клада или погребат в могила. Това имах наум, когато напразно се опитах да спася тялото му. Знам, че може и да бе прищявка на един старец, но тогава бях сигурен, че валкириите вече са отнесли душата му във Валхала или че е бил избран от слугите на Фрея и сега е в златния ѝ палат, Сесрумнир, както подобава на воина, когото някои вече наричат последния викинг.
Аз самият не очаквам да отида във Валхала или Сесрумнир. Те са запазени за падналите в битка, а аз никога не съм бил воин, макар и да ме обучаваха в братството на йомсвикингите и да участвах във велики битки: при Клонтарф, където загина ирландският крал, когато гръцкият генерал разгроми арабите в Сицилия и естествено, битката при Стамфорд. И все пак не съм войник. Хвана ли оръжие, обикновено е в самозащита.