Едрите мъже едва ми обърнаха внимание, когато се отправих към една по-голяма шатра, която веднага разпознах като шатрата на главатаря.
Махнах на двамата си придружители да изчакат вън и отметнах покривалото. Няколко секунди трябваха на очите ми да се настроят към приглушената светлина вътре. Около трикрака маса бяха насядали четирима-петима мъже. Забелязаха, че съм непознат и облечен в чужда униформа — носех алената туника на Стражата — и безстрастно ме изчакаха да обясня какво искам. Един обаче, набит, с посивяла коса и бухнала брада, стреснато ме зяпна.
Последва неловко мълчание, докато се чудех как да се представя и с какъв тон. После мълчанието бе нарушено:
— Торгилс Лейфсон! В името на Боговете, това е Торгилс! — високо възкликна сивокосият. Говореше с непогрешим исландски акцент, дори можех да определя откъде точно — западните фиорди. Гласът му ми подсказа и кой е — Халдор Снорасон, петият син на Снори Годи, при когото живях като млад. Сестрата на Халдор, Халбера, бе първата ми любов, а баща му изигра съществена роля през младежките ми години.
— Каква е тази лъскава униформа? — попита Халдор, приближи с големи крачки и ме потупа по рамото. — Когато за последно се видяхме, ти отиваше в Пермия за кожи. Не ми казвай, че Торгилс, приятел на разбойника Гретир Силния, сега служи в Императорската стража.
— Да, тази есен стават три години — казах и снижих глас, за да не ме чуят служителите на дромоса вън. — Изпратиха ме да проуча какво искаш ти и другарите ти и защо сте дошли в Константинопол.
— О, няма нищо тайно. Можеш да се върнеш при господаря си и да му кажеш, че дойдохме да предложим услугите си като воини на императора на Миклагард — весело отговори Халдор. — Чухме, че плаща щедро и че плячката е добра. Искаме да се върнем у дома богати!
Нямаше как да не се усмихна на ентусиазма му.
— Какво? Всички искате да постъпите в Стражата? Разбрах, че сте петстотин души. Тук записват само когато се освободи място, а има дълъг списък с желаещи.
— Не — каза Халдор. — Не искаме да постъпваме в Стражата. Планът ни е да сформираме наша бойна единица.
Идеята ме свари неподготвен. Викингите, особено пък алчните наемници, обикновено бяха твърде независими да сформират дисциплинирани отряди. Трябваше да има нещо друго.
Халдор видя, че съм озадачен.
— Всеки един от нас вече се е заклел във вярност на един човек, един главатар. Ако той постъпи на служба при василевса, ние ще го последваме.
— Кой е този човек?
— Аз — обади се гърлен глас. Обърнах се и видях през отвора в дъното на шатрата приведен да влиза висок воин. Мъжът се изправи в целия си ръст и аз видях, че Один е откликнал на най-съкровената ми надежда.
В полумрака на шатрата високият към два метра Харалд Сигурдсон — както разбрах, че се казва, а това бе дълго преди да се прочуе като Хардрада, Желязната ръка — приличаше на герой, излязъл от северна сага. Широкоплещест и мускулест, той се движеше с атлетична грация, а когато приближи, ми се стори, че съм чувал да описват лицето му в приказките, които слушах край огъня като дете. Нещо в свирепото изражение го караше да прилича на морски орел. Големият нос бе като човка, сключените сини очи гледаха втренчено, почти без да примигат. Гъстата руса коса също приличаше на дългите пера по врата на морския орел. Харалд имаше навика да извръща глава бързо, като хищна птица, оглеждаща се за жертва и тогава косата се разстилаше по раменете му като качулката на орел. Мустаците му бяха още по-екстравагантни. Носеше ги по отдавна отживял начин — два кичура висяха от двете страни на устата му, като дълги руси копринени въжета, и се спускаха над гърдите.
— И кой точно си ти? — попита властно мъжът.
Бях така втрещен, че забавих отговора си и се наложи Халдор да ми се притече на помощ.
— Това е Торгилс, син на Лейф Щастливеца. Като юноша живееше във фермата на баща ми в Исландия.
— Доведен брат ли ти е?
— Не. Баща ми се заинтересува от него заради дарбата му. Той е, или поне беше, ясновидец.
Гигантът викинг се обърна към мен и преценяващо ме огледа. Усетих, че пресмята доколко мога да му бъда полезен.
— Това униформата на Императорската стража ли е?
— Да, господарю — отговорих. Обръщението ми се стори съвсем естествено. Ако изобщо бях виждал роден аристократ, то това бе този висок, горд непознат. Предположих, че е петнайсетина години по-млад от мен, но нямаше място за съмнение кой от нас двамата трябва да засвидетелства уважение.
— Предполагам, че са те изпратили като шпионин — каза той направо. — Кажи на господаря си, че сме точно това, на което приличаме — отряд воини, предвождани от Харалд Сигурдсон от Норвегия, полубрат на Св. Олаф. Кажи, че съм дошъл да поставя себе си и воините си на негово разположение. Кажи му и че сме ветерани и повечето вече сме служили при киевския княз Ярослав.