— И как трябва да нарича Харалд василевса?
— Император на ромеите.
Халдор ме изгледа озадачен.
— От къде на къде? Това е Константинопол, не е Рим, а и нямаше ли един германски крал, който се нарича Свещен римски император?
— Ето това исках да ти кажа. Василевсът и целият му двор са убедени, че те са истинските наследници на Римската империя и точно те представляват нейните истински идеали и продължават славата ѝ. Готови са да признаят германеца за крал на Римската империя, но не и за император. По същия начин техните свещеници твърдят, че първожрец на култа към Белия Христос е техният патриарх, а не римлянинът, който се нарича папа. Това също обяснява защо военните им чинове са такава каша от латински и гръцки — имат декуриони и центуриони като в римската армия, но почти всички по-високи рангове са с гръцки имена.
Халдор въздъхна.
— Ами, надявам се да убедиш Харадд да използва точните фрази и да спазва техните правила. Не съм сигурен, че ще му се понрави да се кланя на василевса. Не е от тези хора.
Притесненията на Халдор се оказаха безпочвени. Открих, че Харадд Сигурдсон е напълно готов, когато му изнася да зареже обичайната си арогантност. Исках норвежкият принц да успее и съвестно го научих как да се държи по време на посещението си в Големия дворец. Първото, което му казах, бе че поданиците на императора имат за такава велика привилегия срещата лично с василевса, че с години чакат за аудиенция. За тях тя е равносилна да се срещнат с Божия наместник и всичко в двореца е поставено така, че да засили това впечатление.
— Мисли за това, господарю, като за служба в най-пищната черква на Белия Христос. Всичко опира до церемонии и показност. Придворните носят специални копринени роби, знаят точните си задължения, къде да застанат, какви жестове да използват, какво да кажат. А в центъра на всичко това е императорът. Той стои на златен трон, в обсипана със скъпоценни камъни дреха, която се казва хламис. На раменете му е лороса, дълъг епитрахил, който може да носи само той, обут е в цангия, пурпурните императорски ботуши. Ще стои неподвижно, вперил поглед през залата към вратата, през която ще влезеш ти. Ще те пропуснат вътре, след което трябва да прекосиш залата и да изпълниш проскинезия.
— Какво е това? — наведе се напред на стола си Харалд.
Осъзнах, че съм се увлякъл по пищността на церемонията и се поколебах, защото не знаех как ще реагира Харалд.
— Засвидетелстване на почит.
— Продължавай.
Преглътнах нервно.
— Ще трябва да се проснеш по очи на пода и да останеш така, докато придворният не ти каже да станеш.
Харалд дълго обмисля думите ми. Страхувах се, че ще откаже да се унизи по този начин, но вместо това той попита:
— На какво разстояние от трона ще трябва да легна?
Отдъхнах си.
— Докато вървиш към василевса, гледай надолу. На мраморния под има пурпурен диск. Той означава мястото.
— Откъде знаеш всичко това? — не закъсня въпросът на Харалд.
— Стражите стоят зад трона на императора. Гледал съм церемонията много пъти. С времето научаваш малките номера, които я правят по-ефектна. Понякога е направо трудно да не се изсмееш.
— Например?
— Ако дворцовият церемониалмайстор реши, че посетителят е впечатлителен, правят така, че по време на проскинезията тронът на василевса да се издигне във въздуха. Докато си проснат с лице на пода, задействат скрит зад трона механизъм и когато надигнеш глава, виждаш императора седнал по-високо отпреди. Изумлението на просителя може да е много забавно. Но — добавих бързо — не мисля, че ще го пробват с теб.
Връщайки се към първите си разговори с Харалд, сега ми се струва, че направих грешка. Мислех, че го приготвям само за срещата с василевса, но се опасявам, че Харалд всъщност усвояваше един съвсем различен урок: колко важно е да установиш господство над околните, как да ги заслепиш. Ако съм прав, то в стремежа си Харадд да успее, бях положил основите на собственото бъдещо разочарование.
Орфанотропа ми бе заповядал и да запозная норвежкия принц с императорския флот, затова заведох Харалд при арсенала на Златния рог. Пристанищната епархия се боеше от шпионаж; Посрещнаха ни хладно и настояха по време на обиколката да ни придружи служител на дромоса и техен представител. Показах на Харалд стапен след стапен, в който строяха и поправяха бойните кораби, складове, пълни с доставки и хранилища за мачти и платна, и му обясних как повечето моряци се набират от крайбрежните жители от другата страна на пролива, от Мала Азия. Харалд, който имаше набито око в това отношение, зададе на майсторите дърводелци такива подробни въпроси, че на места се чудех за точните думи на гръцки. После пожела да огледа един боен кораб. Представителят на епархията се поколеба, но Харалд настоя. Ако от хората му се очакваше да служат на императорските кораби, то поне трябваше да знаят какво да очакват. Посочи най-големия дромон, тримачтов боен кораб, закотвен в очакване на заповеди в Златния рог. Заяви, че иска да види този. Както щях да забележа многократно, когато Харалд Сигурдсон молеше за нещо, то звучеше по-скоро като заповед.