— Казват, че болестта причинява демони в мозъка — коментира Халфдан, докато след приключването на вечерта сваляхме церемониалните си ризници.
— Може би — отговорих аз. — Но някои хора я имат за дарба.
— Къде?
— Сред ходещите със ски в Пермия. Прекарах една зима със семейството на един от мъдреците им, който понякога се държеше по същия начин като императора, само че при него не трепереше само ръката. Често припадаше и лежеше неподвижен цял час. Когато се събудеше, ни разказваше как духът му посетил света сенките. Може да е така и с василевса.
— И да е, християните няма да повярват, че е бил в света на духовете — изръмжа Халфдан. — Те не признават тия неща. Техни те светци слизат на земята и правят чудеса, но никой досега не се е върнал от отвъдното.
Диагнозата ми се оказа вярна. През следващите седмици ексцентричното поведение на Михаил стана все по-явно, а пристъпите — по-дълги. Понякога мотолевеше и започваше да дъвче ритмично независимо дали в устата му имаше храна или не, или започваше да се лута объркан из двореца, докато внезапно дойдеше на себе си и се оглеждаше, опитвайки се да разбере къде се намира. Стражите се опитваха да го ескортират, доколкото им позволяваха силите и крачеха зад изпадналия в унес василевс, докато някой повика придворния лекар. Ако се сблъскахме с външен човек, имахме заповед да се подредим в кръг около императора и да го скрием от поглед. Шепата лекари, запознати със състоянието на Михаил, пробваха опиум и розово масло и го наливаха с мътни отвари кал от тяхната Света земя, разтворена в светена вода от свещения кладенец в черквата в Пега, пред крепостните стени. Но поведението на императора не се върна към нормалното, по-скоро стана все по-тревожно и непредсказуемо.
Обратното, моите тревоги се разсеяха. Успешно изпълних заповедта да се погрижа за Харалд и хората му, и предположих, че Йоан ще ме използва за посредник, стига Харалд да му остане верен. Пелагея ме насърчаваше. Прекарвах все повече време с нея. Вечерите, когато не бях на пост, се хранех в дома ѝ — тя винаги имаше свежи деликатеси от пазара, където бе сергията ѝ. После разговаряхме, привидно за да упражнявам гръцкия си, но най-вече защото намирах компанията ѝ за свеж полъх покрай живота в Стражата и ценях уместните ѝ коментари за машинациите, на които ставах свидетел в двореца.
— В безопасност си — казваше тя, — стига да се докажеш полезен на Орфанотропа. Има си предостатъчно грижи, откакто брат му се разболя.
— Значи слухът за състоянието му се е разнесъл?
— Естествено. Почти всичко в двореца рано или късно стига до пазара. В палата работят твърде много хора, за да се пазят тайни. Предполагам, че брадатите ти приятели от Севера се справят добре в Дирахиум. Сиренето, което сервирах с първото ястие, е от Италия и доскоро се намираше много трудно. Италианците не искаха да го изпращат, след като толкова много търговски кораби попадаха в ръцете на арабските пирати. Сега сиренето пак се появи на пазара. Това е добър знак.
Спомних си разговора ни, когато пак ме привикаха при Орфанотропа. Този път не беше сам. При него беше адмиралът на флотата, друнгариосът, както и един кентархос, случайно същият, който ни прогони от дромона си. И двамата мъже ми се сториха изненадани и обидени от присъствието ми, а аз гледах да стоя почтително, с очи, отново приковани на златния ореол на иконата, но зорко следящ думите на Орфанотропа.
— Страж, получих необичайно искане от капитан Аралт. Иска ти да придружиш следващия конвой със заплатите за армията ни в Италия.