Пазителят пак ми махна. Погледнах Роман, продължаваше да се върти и да плиска, със затворени очи, щастлив в топлия си воден свят. Наскоро бяха разширили басейна в средата, но пак бе толкова плитък, че изправеше ли се човек, главата му оставаше над повърхността. Не виждах опасност там. Отидох при Пазителя, подаде ми пергамент, на който мярнах императорския подпис с пурпурно мастило, после ми махна да отнеса документа в съседната стая, в която чакаха писарите.
Не бе необичайно да използват стражите за вестоносци. Придворните бяха така погълнати от собственото си достойнство, че считаха за унизително да вършат дори най-простите задачи, като да отворят врата или да отнесат документ. Затова взех пергамента, хвърлих пак бърз поглед през рамо и излязох. Василевсът продължаваше блажено да се наслаждава на банята си.
В съседната стая чакаше Орфанотропа. Отговаряше за градското сиропиталище, за което заплащаше хазната. И тук титлата не издаваше истинската значимост на поста. Йоан Орфанотроп бе най-могъщият човек в империята след василевса. Благодарение на природната си интелигентност и навременните си мъдри решения, Йоан се бе издигнал в йерархията и се явяваше — по всичко, освен по име — пръв министър на империята. Всички се бояха от него. Беше слаб мъж с изпито лице и хлътнали дълбоко очи под почти неестествено черни вежди. Беше голобрад, евнух.
Застанах мирно пред него, но не отдадох чест. Такава се полагаше само на василевса и членовете на императорското семейство, а Орфанотропа определено не беше от царско потекло. Семейството му бе от Пафалагония, на Черно море, и се говореше, че когато дошли в Константинопол, били сарафи, а според други, фалшификатори.
Подадох му документа. Орфанотропа го прегледа и ми каза бавно, произнасяйки нарочно отчетливо всяка дума:
— Отнеси това на логотета по финансите.
Не отстъпих и отговорих на гръцки:
— Моите уважения, ваше превъзходителство, но съм на пост. Не мога да изоставя императора.
Орфанотропа надигна вежди.
— Гледай ти, страж, който говори гръцки — измърмори той. — Дворът най-после започва да се цивилизова.
— Дали не следва някой да повика декан — предложих прибързано. — Те пренасят съобщения, това им е задължението.
— Да, а твоето е да пазиш василевса — отвърна хапливо Орфанотропа.
С пищящи уши се обърнах кръгом към банята. Още с влизането в дългото помещение с високия сводест таван и стени, облицовани с мозайка на вълни и делфини, интуитивно разбрах, че нещо не е наред. Василевсът продължаваше да е в басейна, но сега лежеше по гръб и немощно помахваше с ръце. Само прекомерното му тегло го държеше на повърхността. Придворните бяха изчезнали. Пуснах секирата на мраморния под, захвърлих шлема и хукнах към басейна.
— Тревога! — изкрещях с все сила. — Стражи, при мен!
След няколко крачки бях при басейна и с все дрехите, се бухнах вътре и заплувах към василевса, мислено благодарейки на моя бог, Один, че всички викинги плуваме от малки.
Василевсът като че ли не ме усети. Едва помръдваше и от време на време главата му потъваше под водата. Подхванах с ръка брадичката му, стъпих на дъното на басейна и гледайки да държа главата му над водата, го завлачих навън. Лежеше отпуснат, е опряна на рамото ми глава, по която бяха останали само няколко кичура.
— Стражи, на помощ! — извиках пак. После на гръцки: — Повикайте лекар!
Този път на виковете ми откликнаха. Няколко служители — писари, слуги, придворни — дотичаха в стаята и се скупчиха при басейна. Някой коленичи, хвана василева под раменете и го извлече, подгизнал, от водата. Василевсът, изтегнат до мраморния край на басейна, повече от всякога приличаше на кит, изхвърлен на брега и умиращ.
Изскочих от водата и разбутах придворните.
— Помогнете да го вдигнем — казах аз.
— Какво, в името на Тор, става тук?
Най-после пристигна декурион, дребният ми пряк началник. Изгледа толкова свирепо зяпналите придворни, че те му направиха път. Двамата вдигнахме безжизненото тяло на императора и го пренесохме на една мраморна пейка. Някой бе проявил достатъчно разум да я застеле с хавлии, върху които сега положихме стареца, който едва помръдваше. Декурионът се огледа, смъкна брокатената роба от раменете на един придворен и прикри с нея голотата на императора.
— Пуснете ме да мина, моля.
Говореше нисък, закръглен мъж, един от дворцовите лекари. Надигна с късите си пръсти клепачите на императора. Виждах, че е нервен. Дръпна ръце така, сякаш се бе опарил. Вероятно се страхуваше василевсът да не умре в ръцете му. Очите на Роман обаче останаха отворени и той леко обърна глава, за да се огледа.