Дори за най-невежия моряк беше ясно, че не може да се мерим с арабската галера. Бяхме леки и бързи за търговски кораб, но арабският бе създаден точно за морско преследване. Имаше много повече платна от нас и повече мъже. И още по-лошо, южният бриз идеално го устройваше и корабът бързо ни догони. Носът му пореше морето сред талази бяла пяна и аз се чудех дали изобщо ще стигнем брега. Участвал бях в морска гонитба преди години, тогава получихме моментно предимство, като прекосихме един пясъчен нанос и се озовахме във води, твърде плитки за враговете ни. Това сега не беше възможно. Когато наближихме брега, видях, че той е суров вал от скали.
Арабският кораб без съмнение беше пиратски. Докато ни приближаваше, видяхме, че на борда му има поне осемдесет мъже, далеч повече, отколкото на един търговски кораб, а и изпълняваха задълженията си обезкуражаващо добре. Перфектно нагласиха трите платна, след което се прехвърлиха от подветрената страна на палубата, за да уравновесят кораба. Чакаха, спокойни и мълчаливи, сигурни в изхода от преследването. На носа видях стрелците, търпеливо изчакваха да влезем в обсег.
Теодор знаеше, че ситуацията е безнадеждна, но все пак премина от паника в нещо като примирение. При всяко обръщане да провери колко се е съкратило разстоянието, коригираше платната, после гледаше отново към приближаващите скали. След тричасова гонитба бяхме на не повече от миля от брега. Видях, че Теодор е прав. Отвесните скали се простираха и в двете посоки, миля след миля, жълтеникави, спечени от слънцето и напълно голи. Тъмното море се разбиваше в подножието им. Преследващата ни галера щеше или да ни настигне и превземе на абордаж, или щяхме да се разбием в скалите.
На петдесет крачки от тях капитанът изви кормилото. Корабът обърна и пое успоредно на скалите, толкова близо, че чувах писъците на гнездящите по платформите морски птици. Тук вятърът бе променлив и отскачаше от камъка. Платната ни увиснаха и изгубихме скорост.
— На греблата! — изкрещя Теодор.
Екипажът даде всичко от себе си, но бе почти невъзможно да се напредне в бурните води, а и мъжете не бяха професионални гребци. Изглеждаха стреснати и подплашени, но им прави чест, че бяха тихи почти колкото преследващите ни пирата. Само от време на време дочувах хлип от напрежение или отчаяние.
Аз естествено се присъединих към тях на греблата. Знаех как се прави, но не допринесох кой знае колко. Единствената ни надежда бе двата моносилона на Харалд да се появят изневиделица от север. Поглеждах често натам, но морето оставаше пусто. До нас, вече почти наравно, плаваше арабската галера. Бяха свалили платната, за да не подминат целта и половината гребци, около четиридесет мъже, гребяха. Капитанът явно се безпокоеше да не приближи твърде скалите и да разбие кораба. Реших, че ще изчака, докато излезем в по-открити води и тогава ще нанесе решаващия удар.
Приближавахме нисък нос, стърчащ от скалите, който препречваше останалата част от брега.
— Чуйте, мъже — извика капитанът. — Ако видя подходящо място, ще хвърлим котва до брега. Оттам нататък всеки се спасява както може. Пускате греблата, скачате и изчезвате с всички сили. Затова сега искам да дадете всичко от себе си. Ще чакате да ви дам знак.
Скоро дорконът се промъкваше покрай носа, толкова близо, че можех да метна камъче до скалите. Пиратският кораб намали разстоянието. Прелетяха една-две стрели, явно с надеждата да улучат на късмет гребците.
Подминахме брега. Вдясно от нас се простираше широк, плитък залив, но самият бряг представляваше само скупчени камъни и скали. Нямаше как да избягаме оттам. Теодор ми кимна рязко, аз зарязах греблата и се присъединих към него. Стори ми се почти спокоен, примирен със съдбата.
— Това е мястото от картата. Само че не виждам какво ще ни помогне.
Огледах се. Пред нас, на около половин миля, видях тясна пролука в скалите.
— Там — посочих аз. — Може би ще открием място за акостиране. А може и пролуката да е твърде тясна и арабският кораб да не успее да ни последва. Ако успеем да се промъкнем, ще имаме няколко секунди да зарежем кораба и да се скрием.
— Струва си да опитаме — въздъхна капитанът и промени курса.
Приближихме още, но се оказа, че съм сгрешил. Пролуката бе широка, което значеше, че дорконът ще мине, но същото важеше и за пиратския кораб, ако кормчията му излезе куражлия. Шкиперът на арабите трябва да е решил същото, защото ни остави да приближим двете ниски скали. Преследвачите ни стигнаха дотам, че спряха да гребат. Изчакваха.
Дорконът с плющящи платна се плъзна през пролуката. Още с влизането разбрах, че сме обречени. Озовахме се в скалисто заливче. От всички страни се издигаха жълтеникави скали, които отцепваха басейн с диаметър около четиридесет крачки. Тук водата бе бледосиня, толкова прозрачна, че виждах пясъчното дъно на не повече от десет крачки под кила. С отчаяние разбрах, че е достатъчно дълбоко за арабската галера. Нямаше и зачатък на вятър. Заливът бе така плътно обграден от скали, че на места бяха надвиснали над водата и ако върхът на пропастта се срутеше, отломките щяха да се стоварят право върху палубата ни. Бяхме открили убежището от картата, и ако го бяхме достигнали дори ден по-рано, щяхме да се скрием и изчакаме в безопасност появата на моносилоните. Бях се провалил.