Тук сред придворните настъпи суматоха, кръгът се отвори и пропусна жена — Зоя, императрицата. Трябва да я бяха повикали от гинекума, женското отделение на двореца. За пръв път я виждах отблизо и останах впечатлен от маниерите ѝ. Държеше се с невероятно достойнство, независимо от възрастта си. Вероятно прехвърляше петдесетте и поначало не беше красавица, но лицето ѝ още притежаваше фините контури, които издаваха аристократичен произход. Беше дъщеря и внучка на императори, и надменността ѝ го доказваше.
Зоя мина величествено през тълпата и застана на около ръка разстояние от изтегнатия си на мраморната пейка съпруг. Лицето ѝ, когато погледна пепеляво бледия и едва дишащ император, не издаде никаква емоция. Един кратък миг просто го гледаше. После, без да продума, се обърна и напусна банята.
Придворните избягваха погледите си. Всички, дори и аз, знаеха, че императорът и съпругата му не ги свързва любов. Бракът им бе уреден от предишния василевс, Константин. Зоя беше любимата му дъщеря и през управлението си ѝ бе търсил подходящ съпруг сред константинополската аристокрация. Баща и дъщеря искаха трона да остане в семейството, макар и Зоя да бе твърде стара да има деца. Това не попречи нито на нея, нито на Роман, когато двамата наследиха престола, да се опитат да основат нова династия. Роман се тъпчеше с афродизиаци — причината, според някои, да оплешивее, — а застаряващата му съпруга се кичеше с талисмани за зачеване и се допитваше до шарлатани, които предлагаха все по-нелепи начини за гарантирано забременяване. Когато опитите им се провалиха, двамата започнаха да се отнасят един към друг с взаимна ненавист. Роман си взе любовница, а отвратената и озлобена Зоя отпратиха в гинекума.
Историята не свършваше дотук. Преди по-малко от две години Зоя също си намери любовник. Някои стражи бяха попадали на двамата и съответно се престорили на слепи, такт, породен не от уважение към императрицата — тя не криеше аферата си, — а защото любовникът ѝ бе по-малкият брат на Йоан Орфанотропа. Политиката се преплиташе с амбициите и плътските желания, и бе най-разумно човек да стои настрани.
— Отдръпнете се! — нареди декурионът.
Зае позиция на едно копие разстояние от плешивата глава на василевса; аз инстинктивно застанах мирно при краката на императора. Секирата ми още се въргаляше някъде на мраморния под, но на колана си носех кама. Хванах дръжката ѝ. Лекарят нервно крачеше напред-назад и притеснено кършеше ръце. Изведнъж Роман силно изстена. Надигна глава на милиметър от хавлията, която му служеше за възглавие и леко махна с дясната си ръка. Сякаш викаше някой да се приближи. Не знаехме на кого махна и никой не посмя да помръдне. Погледът на императора бавно премина по лицата на зяпналите го царедворци. Като че ли се опитваше да каже нещо, да помоли за нещо. Гръклянът му помръдна, но звук не излезе. После очите му се затвориха, главата се отпусна назад и килна на една страна. Не му достигаше въздух и дъхът му започна да излиза на кратки, немощни пресекулки. Изведнъж дишането замря. От устата му потече гъста, тъмнокафява течност и след още две задавени вдишвания императорът почина.
Стоях застинал в поза мирно. Последва шум от бягащи нозе, суматоха, писъци и ридания. Не им обърнах внимание. Докато коронясваха нов василевс, дълг на стражата бе да пази тялото на мъртвия император.
— Торгилс, приличаш на идиот с тази подгизнала униформа. Върви да рапортуваш в караулното.
Заповедта дойде на нордически. Разпознах гласа на командира ми Халфдан. Набит ветеран, вече бе отбил десет години в Стражата и можеше да се пенсионира и да прибере малкото състояние от заплатите си, но харесваше живота на страж, а и бе прекъснал връзки с родна Дания и нямаше къде да отиде.
— Предай, че при тялото на императора всичко е под контрол. Може да намекнеш да отцепят достъпа до двореца.
Зашляпах, спирайки само да взема шлема си и секирата, която някой грижливо беше вдигнал от пода и подпрял на стената. До казармите се стигаше през паяжина от проходи, приемни и вътрешни дворове. Роман III можеше да умре, в който и да е от палатите си — всичките имаха басейн, — но бе избрал да предаде богу дух в Големия дворец. Разположен в края на полуострова, той бе разширяван и пристрояван толкова много пъти, че се бе превърнал в лабиринт от стаи и преддверия. Да издигат великолепни сгради, бе любимо занимание, граничещо с мания за седналите на пурпурния трон. Всеки василевс искаше да обезсмърти владичеството си, като остави поне една екстравагантна постройка — нова черква, манастир, дворец или набиваща се на очи обществена сграда. Роман с лека ръка бе прахосал милиони златни монети за колосална нова черква на майката на своя бог, нищо че според мен на нейно име вече имаше достатъчно черкви и манастири. Новата черква на Роман щеше да бъде осветена като Мария Блажена. При всичките ѝ околни градини, алеи и фонтани — и постоянните промени в проекта — строежът до такава степен бе надхвърлил бюджета си, че Роман бе принуден да въведе нов данък, за да го изплати. Черквата още не бе завършена, а подозирах и че никога няма да бъде.