Когато излязохме от кабинета му, ни обгради шумна тълпа старци, всеки от които предлагаше да ни стане водач. От години си изкарваха прехраната, като водеха набожни християни из светите места, а забраните на Мурад Лудия бяха съсипали поминъка им. Сега предлагаха да ни наемат талиги, палатки, магарета, всичко на специални цени. Харалд безцеремонно каза да им преведа, че няма да се движим с талиги, да не говорим за магарета. Ще бъде нает този, който пръв дойде на кея с две дузини коне.
Конете се оказаха толкова дребни и изпосталели, че се изплаших Харалд да не ги приеме за обида. Но също толкова хилавият им и недохранен собственик ме увери, че ще се справят и че до крайната ни цел има само два дни път. И все пак, когато Харалд възседна коня си, краката му почти се влачеха по земята, а и другите варанги изглеждаха също толкова нелепо. Или в много нестройна процесия излязохме от града, прекосихме малка, безводна крайбрежна равнина и заизкачвахме скалистите хълмове към мястото, което гидът ни ентусиазирано нарече Обетованата земя.
Трябва да призная, че бях разочарован. Пейзажът бе безличен и гол, с по някоя нивичка по хълмовете. Малкото села представляваха просто скупчени квадратни пръстени къщурки, а странноприемницата, в която отседнахме, беше пред разпадане и зле поддържана. Предложиха ни мръсен двор, в който да завържем конете, безвкусна грахова супа и клисав хляб, и пълни с бълхи постели. А ако слушаше човек водача ни, който излезе приказлив и с еднаква лекота говореше латински и гръцки, нямало по-благословена от тази попарена, кафеникава земя. Редеше светии и чудеса, свързани с всяко място, което подминахме, започвайки с Йопа, на чийто бряг твърдеше, огромна риба изплюла някакъв пророк.
Когато преведох на Харалд и варангите, те ме изгледаха абсолютно невярващо.
— После християните ни се подиграват задето вярваме, че змията Мидгард живее на дъното на океана — беше коментарът на Халдор. — Торгилс, не си хаби въздуха да превеждаш дрънканиците на този дърт глупак, освен ако не каже нещо разумно.
Следобед на втория ден прекосихме едно било и там, на следващия склон, бе целта ни: свещеният град на християните, който те наричат Йерусалим. Не по-голям от един квартал на Константинопол, изцяло заграден от висока крепостна стена, по която стърчаха десетина наблюдателни кули. Вниманието ни привлече извисяващият се над града купол, пред който всички околни сгради бледнееха. Най-странното бе, че изглеждаше от чисто злато.
— Това ли е Анастасис, мястото, където е погребан Белия Христос? — попитах гида ни.
Той подскочи при тази проява на невежество.
— Не — възрази той. — Това е най-светото място за последователите на Мохамед и на еврейската вяра. Анастасис е ей там — посочи вдясно. Погледнах натам, но видях само невзрачна група покриви.
Влязохме през градските порти, прекосихме голям открит форум с висока колона в средата и продължихме по обградена с колони улица, която водеше към посоченото от гида място. Екзотичният ни вид привличаше любопитни и нерядко враждебни погледи. Зяпачите представляваха странна смесица — сарацински чиновници в бели туники и тюрбани, търговци в черни наметала и кафеникави сандали, забулени жени и полуголи хлапета.
На средата на улицата стигнахме до голяма пролука между сградите и гидът ни обяви:
— Тук е.
Пред нас стоеше олицетворение на пълното разрушение. Мястото на стените очертаваха единствено съборените и натрошени камъни. От покривите бяха останали само купчини тухли. Овъглени дървени колони сочеха къде за унищожението е помагал и огън. Всичко бе покрито с мазилка и мръсотия. Без да каже и дума, ужасеният Трдат се наведе, вдигна едно малко камъче от плевелите, които растяха над руините и тъжно го превъртя из пръстите си. Беше тъмносиня тесера. Някога трябва да бе красила мозайка в базиликата, приютявала богомолците. От самата черква не бе останало нищо.
Гидът ни подхвана широката си туника, изкатери се над купчината тухли и ни махна да го последваме. Харалд и другите останаха зад нас. Дори претръпналите северняци си глътнаха езиците при вида на разрухата.
Догоних Трдат и гида тъкмо когато последният казваше:
— Тук беше. — Сочеше надолу към отпечатъците върху голата скала. На мен ми приличаше на нащърбените нарези в Проконесос, след като каменоделците извлечаха нужния им камък, само дето следите от длетата и кирките бяха неправилни.
— Какво е имало тук? — попита тихо Трдат.
— Гробницата. Хората на Мурад я насякоха на парчета.
Трдат като че ли онемя. Гидът ни изведе обратно през улиците, за да потърсим странноприемница, в която да отседнем. Протомайсторът не каза нищо няколко часа, само ме помоли да изпратя съобщение в Йопа майсторите да останат на дромона. Нямаше смисъл да слизат на сушата. Великолепните сгради, издигали се някога около Анастасис, определено не можеха да бъдат поправени.