После, озъртайки се непрекъснато, за да се увери, че не ни следят, ни отведе в едно хранилище, където ни показа чашата, която Белия Христос благословил на последната си вечеря и копието, на което му поднесли гъба с вода на кръста, както и самата гъба, съвсем спаружена и суха. За мен най-интересно бе едно подпряно в ъгъла ръждясало копие. Според гида ни с него проболи Христос, докато висял на кръста; било спасено от Анастасис, преди хората на Мурад да осквернят мястото. Вдигнах копието — стори ми се твърде запазено, за да е толкова старо — и си помислих, че на нас, староверците, никога не би ни хрумнало да изкопаем копието, проболо Один, докато висял на дървото на познанието. Това, което принадлежи на боговете, си е само тяхно.
Чудесата продължаваха и извън стените на града. Видяхме следите от коленете на Христос, когато коленичил да се моли, камъкът бе запазил отпечатъка като разтопен восък. Имаше го смокиновото дърво, на което се обесил предателят Юда; гидът вече ни бе показал желязната верига, с която се самоубил. В Маслинената планина имаше още скални отпечатъци, този път оставени, когато Христос бил отведен на мястото, съответстващо на Валхала за поклонниците му. Спомних си Пелагея и питах дали мога да видя къде е живяла, преоблечена като евнух, нейната съименница. Без колебание бях отведен до малка, влажна пещера. Надникнах вътре, но веднага се отдръпнах. Някой я бе използвал за кошара, смърдеше на кози.
Колкото повече неща виждах, толкова повече ме озадачаваше успеха на християнството. Питах се как хората могат да вярват на такива очевидни измислици като смокинята на самоубиеца. Изчаках Харалд да изпадне в добро настроение и му зададох въпроса исках да разбера дали е податлив към учението на Белия Христос.
Той ме изгледа с хищния си, орлов поглед и каза:
— Не разбираш най-важното, Торгилс. Не физическите неща имат значение, не копието, гъбата и другите неща, които ни показаха. Силата лежи в идеите. Христос вдъхва надежда на обикновените хора. Това е тяхната награда.
— А за тези, които стоят над обикновените хора, господарю? — осмелих се да попитам.
Харалд се замисли за момент.
— И за тях има нещо. Забеляза ли колко покорни са християните пред единствения си Господ. Следват само него, никой друг. А точно това иска да постигне от поданиците си всеки владетел.
Мислех върху отговора на Харалд, докато напускахме града през източната порта. Козма, водачът, ме накара да предупредя Харалд и останалите, че някои от хората, които ще срещнем, може да се окажат враждебно настроени. Най-лоши излязоха самаряните. Изпитваха ужас от неверници, без значение дали са християни или евреи. Когато купувахме нещо от тях, трябваше да оставяме монетите в купа с вода, защото отказваха да приемат каквото и да било направо от ръцете ни, смятаха ни за мръсни. А след като заминехме, изгаряха слама над отпечатъците от копитата на конете ни.
Предполагам, че водачът ни се зарадва, когато действително срещнахме група самаряни до реката. Държаха се точно както ни предупреди, препречиха пътя, плюеха и кълняха, заканваха се с юмруци и се докараха до бяс от омраза. После откриха покрай пътя камъни и започнаха да ни замерят с тях, много точно. Тук Харалд и варангите не изтърпяха. Пришпориха дребните коне и разпръснаха пищящите фанатици, които подплашени от такова безцеремонно отношение, побягнаха нагоре по хълма.
Пейзажът тук ставаше още по-гол. След като пресякохме платото, пътят се спусна през стръмна котловина. Единствената сграда бе манастир, впримчен в скалата като лястовиче гнездо. Там още живеели монаси, ни каза гидът, до полуразрушената постройка се стигало толкова трудно, че сарацините ги оставили на мира. След котловината се озовахме сред пустиня, само пясък и буренак; хора нямаше, с изключение на група номади, разпънали шатрите си сред дюните и напалили огън с трънаци. Бях виждал вързаните им животни в императорската менажерия и се зачудих как така камилите, които привличаха такова внимание в Константинопол, тук бяха не по-необичайни от магаретата и катърите.
Лагерувахме в покрайнините на порутен град, напълно разрушен преди четири години от голямо земетресение. Гледката на руините подтикна Козма да заяви, че много отдавна се случило същото. Защитата на града била разгромена, когато обсадилите го надули тръби и призовавали своя бог на помощ.
— Шумотевицата сигурно е събудила Локи и той се е усукал в оковите си — саркастично измърмори Халдор, който намираше историите на гида за все по-смехотворни.
Поредното разочарование ни чакаше при реката. Оказа се не по-голяма от потоците, край които бях играл като дете в Гренландия. Калната вада, която течеше между тръстиките, пък беше песъчлива и неприятна на вкус. Да, това е реката, увери ни гидът, в която е кръстен Христос. Показа ни няколко каменни стъпала, които водеха надолу към брега. Някои липсваха, други бяха разклатени; имаше и полуизгнило въже, за което да се хванеш. Там вярващите преди идвали да подражават на Белия Христос.