— Ако те извикат при него, трябва да си още по-предпазлив отпреди — ме предупреди Пелагея. — Напрежението си казва думата. За да отпусне, прави оргии, на които той и приятелите му се напиват до безпаметност и вършат зверски блудства. На другата сутрин хората вече съжаляват за това, което са казали или направили. Орфанотропа ги привиква да обяснят случайно изтървани предната нощ забележки. Това е просто поредният от методите му да дърпа конците.
— А какво мисли за това брат му, василевсът? — попитах. Мислех, че е много религиозен.
— Все повече с всеки изминал ден, освен че изпрати Трдат до Божи гроб, Михаил щедро сипе пари за манастири и метоси из цял Константинопол. Даде голяма сума за една черква в източната част на града, посветена на светиите Козма и Дамян. В момента я ремонтират. Строят нови параклиси, манастир, поставят на пода най-скъп мрамор, покриват стените с фрески. Трябва да отидеш да я видиш. Василевсът се надява, че така ще купи изцелението си — преди да станат мъченици, Козма и Дамян били лекари. Казват им Анаргирой, „Безплатните“, защото не приемали пари за услугите си, за разлика от някои лекари, за които се сещам. И това не е всичко. Василевсът плати за нов приют и изготви план как да спаси градските проститутки. Строи великолепен манастир; глашатаите му обикалят улиците и тръбят, че когато стане готов, ще приеме всяка блудница, която пожелае да живее там като монахиня. Мястото без съмнение ще бъде посветено на света Пелагея.
Тагмата потегли седмица след като ние, староверците на Харадд, почетохме празника Йол, а християните — раждането на своя бог. Гледайки стройното заминаване на войските, трябваше да призная, че бях впечатлен от ефикасната организация на армията. Столицата напуснаха първи по-бавните тежковъоръжени части. Петроболите за стрелба с камъни, далекометните арбалети и подобните на гигантски лостове хиробалисти бяха разглобени и натоварени на каруци, които бавно напуснаха града през западната порта. От там започваше дългият тежък преход по суша до Дирахиум, и оттам по море до Италия. Когато колоната преполови пътя, пуснаха леката пехота и стрелците. Всичко се вършеше стройно и методично. Стрелците бяха придружени от полкове сагитопоси, експерти в поправката на лъкове, пехотата пък разполагаше с оръжейници, които поправят или подменят железните оръжия. Ескадронът, отговарящ за огъня, се движеше с верен кавалерийски полк, чиято задача бе да пази каруците, натоварени с мистериозните съставки на тайното оръжие. Всяка част естествено имаше и своя походна кухня, а някъде в средата на колоната бяха военните лекари със сандъците с хирургически инструменти и лекарства.
Последни заминаха тежката пехота и бронираната кавалерия. Самият василевс присъства на бляскавата церемония по случай заминаването им. Четирите дворцови части взеха благословените от свещениците бойни знамена от черквата „Св. Стефан“ и Божията черква и оформиха процесия по Триумфалния път. Пред тях яздеше тежката кавалерия, от копията на които се поклащаха цветни знамена. Всеки кавалерист носеше върху ризницата си подплатен жакет от кече; конят му също бе предпазен с покривало от твърда кожа и нагръдник от железни брънки. Бяха внушителни. Отзад вървеше старата ми част, Дворцовата стража, пеш, обградили василевса на носилката му. Щяха да отидат само до Златната врата, където василевсът щеше да се сбогува с войските.
Самият Михаил изглеждаше болнав, с лице посивяло от умора и неестествено подуто. Сетих се за погребението на предшественика му Роман, последния път, когато Стражата мина по Триумфалния път. Тогава цареше едва ли не тишина. Сега имаше музика. За първи и единствен път в живота си чух военен оркестър — барабани, духови инструменти и лири. През това време обаче аз се чудех дали историята не се повтаря и тровят Михаил бавно в някоя заплетена дворцова интрига.
Тръгнах за Италия седмица по-късно, с Харалд и хората му. Викингите отново бяха разпределени към флота, може би защото бяха спечелили слава с разправата си с пиратите или за наказание, че със северняшки инат отказваха да се подчинят на правилата на армията. В резултат през следващите две години им бе дадена само епизодична роля в кампанията за възвръщането на бившата перла в короната на империята — остров Сицилия.
Враговете ни бяха сарацини от Северна Африка, преди повече от век победили гръцкия гарнизон. Оттогава управляваха острова. Бяха основали процъфтяваща столица в Палермо и от сицилианските си бази върлуваха из провинциите на империята в Южна Италия, а корабите им заплашваха морските маршрути. Сега василевсът бе решил да прогони сарацините и да си върне Сицилия. Георгиос Маниакес, издигнат в чин автократ, бе човекът, който щеше да го направи.