Той започна с инвазия през протоците в Месина. Хората на Харадд пазеха южния фланг на акостиращите войски и аз станах свидетел на уменията на императорските части. Леката кавалерия репетираше от седмици и атаката мина безгрешно. Войниците пристигнаха призори в специално построени шлепове. Пред тях три плиткогазещи дромона, пълни със стрелци, патрулираха из плитчините и отблъскваха сарацинската кавалерия. Когато императорската флота стигна сушата, моряците свалиха страничните прегради на баржите и леката кавалерия, вече на коне, затрополи по рампите, прецапа през плитчините, строи се и нападна брега. Сарацините си плюха на петите. През следващите няколко дни през протока сновяха постоянен поток товарни и бойни кораби, и баржи с още войски и припаси, и много скоро на сицилийска земя вече бе разположена армия от десет хиляди души.
Самият Маниакес пристигна на четвъртия ден. Това, че не намери за нужно да се отдава на героизъм, повеждайки сам атаката, само по себе си говореше за воинските му качества. Той и генералите му слязоха на брега едва след като щабът бе построен и готов да го приеме. Там той свика военен съвет и тогава и го видях за първи път.
Има моменти, в които според мен боговете си играят с нас и за свое забавление създават ситуации, които иначе биха ни се сторили невъзможни. Трдат ми бе разказал, че древните богове на гърците правели същото. Срещата между Харалд Норвежки и Георгиос Маниакес бе един от тези мигове, които ние, обикновените смъртни, описваме като случайност, но аз вярвам, че бе нарочно уредена от боговете. Как иначе, се питам, ще събереш двама мъже толкова еднакви и все пак така необикновени. Харалд, както вече описах, беше гигант, с половин глава по-висок от околните, арогантен, властен и хищен. Внушаваше страх у предизвикалите гнева му и бе роден за водач. Същото важеше за Георгиос Маниакес. И той бе необикновено висок, цял исполин с набито тяло, гръмовен глас, смръщена физиономия, пред която околните трепереха и имаше безкомпромисен авторитет. Когато двамата застанаха лице в лице в шатрата на главнокомандващия, сякаш засенчиха всички останали. Последва дълга изненадваща тишина, нито Харалд, нито Маниакес си бяха представяли, че ще срещнат свой двойник, макар единият да бе рус, а другият мургав. Премериха се с очи, всички го видяхме и усетихме, че е сключено временно примирие. Все едно гледахме как два огромни елена в гората се срещат, втренчват един в друг, после внимателно се подминават, без да нападнат, но и без да отстъпват от територията си.
На военния съвет се потвърди, че хората на Харалд ще патрулират сицилианския бряг и ще извършват диверсионни нападения над сарацинските селища. Задачата ни бе да попречим на местните сарацини да изпратят подкрепления на емира си, когото очаквахме да събере сили до Палермо и потегли на запад с надеждата да изтика императорската армия обратно в морето. За да посрещне атаката му, Маниакес и тагмата щяха да навлязат във вътрешността и завладеят пътя, който свързваше Палермо с богатите градове по източното крайбрежие. След това Маниакес щеше да тръгне на юг към Катания, Августа и най-желаната плячка, Сиракуза.
Боговете този ден уредиха още едно съвпадение, което отчасти и предсказа това, което щеше да се случи с мен и Харадд. На излизане от съвета видяхме да ни приближават пеша четирима или петима мъже. От далеч приличаха на викинги. В началото дори ги взехме за варанги, определено приличаха на тях по ръст и маниери. Решихме, че са доброволци, наскоро пристигнали от Киев или от земята на русите. Забелязахме разликите едва когато се приближиха. Първо, бяха голобради, което беше необичайно, а и оръжието и ризниците не бяха точно от наш тип. Носеха дълги мечове, не секири и макар и коничните им шлемове да бяха като нашите, ризниците им бяха по-дълги, с цепка в средата. Трябваше ми известно време да проумея, че са облечени не за морска битка, а да се бият на кон.
Двете групи озадачено се оглеждаха.
— Привет! От коя част сте? — пита на нордически Халдор.
Непознатите очевидно не разбраха въпроса. Един от тях отговори на език, тона и окончанията на който разпознах, но акцентът бе толкова силен, че трудно разбирах думите. Някои ми бяха познати, но смисълът на изреченията ми се губеше. Опитах да си припомня латинския, който учих като младеж в ирландския манастир и повторих въпроса на Халдор. Този път един от непознатите разбра.