— Преоблечи се и иди при главната порта — нареди младичкият ни командир. Заварих го стреснат почти колкото лекаря, погрижил се за умиращия император. Беше от виден константинополски род и семейството му сигурно бе платило щедро за поста в Стражата, с надеждата там да привлече вниманието и благоразположението на василевса. Парите им щяха да отидат нахалост, ако новият василевс решеше като предпазна мярка да подмени всички гръцки командири. Поредната измама, така присъща на дворцовия живот. Византийците още се преструваха, че Хетайра е гръцка. Синовете им се фукаха с командирските си постове и се обличаха в униформи на старите дворцови части — Екскубия, Нумери, Школа и т.н., — но всъщност василевсът се уповаваше само на нас чужденците.
Присъединих се към двайсетима от другарите си. Вече бяха затръшнали вратите, без да искат позволението на пазителя на портата, чието задължение бе да надзирава отварянето на вратата призори, да я затваря по пладне и пак да я отваря за няколко часа рано следобед. Смъртта на императора го бе лишила от правомощия и човекът се чудеше какво да прави. Декурионът взе решението вместо него, като отказа да пропусне когото и да било да влезе в двореца.
Когато пристигнах пред портата вече цареше олелия. Чувах гневно чукане и нетърпеливи викове.
— Радвам се да те видя, Торгилс — ми каза командирът. — Можеш ли да ми кажеш какво искат тия побеснели мъже вън?
Заслушах се.
— Май ще е най-добре да ги пуснеш — казах. — Това като че ли е Великия патриарх.
— Великия патриарх! Онзи черен козел — изръмжа командирът, заклет староверец. — Момчета, отворете страничната врата и пуснете поповете. Първо обаче си поемете дълбоко въздух. Тия не се къпят често.
След миг разгневените монаси, всички дългобради и с черни раса, нахлуха през открехнатата врата и след унищожителен поглед, забързаха по мраморните коридори под съпровода на благоверно шляпане на сандали и потракване на дървени жезли. Видях брадатата фигура на патриарха Алексей Студит.
— Какво ли ги води толкова на пожар от манастира — измърмори един варанг, докато връщаше резето.
Въпросът му намери отговор по-късно, когато сдадохме поста и се върнахме в казармата. Там вече почиваха, ухилени, пет-шест от другарите ми.
— Старата кучка вече си е намерила нов съпруг. Повикала първосвещеника в мига, в който се убедила, че Роман е поел към отвъдното.
— Знам, пуснахме него и гарваните му.
— И да знаеш, че определено не го повика, за да даде на съпруга ѝ последно причастие. Още докато монасите бяха на път насам, дъртата свика спешно заседание на съветниците, в това число и онзи подъл вампир, Орфанотропа. Каза им, че иска да направи възлюбеното си момченце василевс.
— Не онзи красив малоумник!
— Измислила е всичко. Казала, че по силата на императорската си кръв тя представлява приемствеността в държавата и че в интересите на империята е „моят любим Михаил“, както му казва, да заеме трона ведно с нея.
— Шегуваш се! Откъде научи всичко това?
Стражът подигравателно подсмръкна.
— Орфанотропа нареди четирима от нас да придружим императрицата, в случай че някой посегне на живота ѝ. Беше уловка, разбира се. Когато другите придворни понечиха да спорят, видяха стражите и решиха, че всичко вече е решено.
— И какво стана, когато пристигна патриархът?
— Без да губи време подхвана сватбената церемония на дъртата. По-малко от час след това тя естествено му изплати тлъста сума.
Тази странна история бе прекъсната от пристигането на поредния от гръцките ни командири, който нахлу в помещението и нервно заръча пълен ескорт. Натруфени в парадните си униформи, трябваше незабавно да го придружим до Триклиниума, голямата зала за аудиенции.
Трийсетина стражи се строихме и поехме стегнато по коридорите към огромната зала, покрита с мозайка, окичена с копринени знамена и украсена с ярки икони. Там василевсът приемаше официално министрите, чуждите посланици и другите високопоставени лица. На платформа в дъното на залата имаше два богато украсени трона. Командирът ни поведе право към мястото ни — в полукръг зад платформата, с лице към залата. Десетина адютанти и церемониалмайсторът, щурайки се, проверяваха дали всичко е в ред за пристигането на техни величества. След секунди императрица Зоя и Михаил, новият ѝ съпруг, влязоха в залата и бързо заеха троновете. Зад тях вървяха Орфанотропа, високопоставени свещеници и шумна тълпа придворни от дворцовата клика на императрицата. Зоя и Михаил се качиха на пиедестала, нашият гръцки командир изсъска заповедта и ние, стражите, покорно вдигнахме секири за поздрав. Императрицата и императорът се обърнаха с лице към залата. Тук настъпи миг напрежение. По обичай Стражата отдава чест на василевса, когато той заеме мястото си на престола. Докато сяда, стражите преместват секирите на дясното си рамо, сигнал, че всичко е наред и делата на империята могат да продължат по руслото си. Докато Зоя и Михаил се готвеха да седнат на възглавниците на троновете, с другарите ми въпросително се спогледахме. За части от секундата не се случи нищо. Усетих как гъркът командир застина нервно, после стражите отривисто метнаха секири през рамо. Едва ли не чух облекчената въздишка на свитата на Зоя.