Нападателите водеше колоритен сарацин. Над ризницата си носеше наметало в зелено и бяло, над шлема си бе завързал шал в същите цветове и той сега се вееше след него. Конят му, дорест жребец, бе изпреварил останалите, които мъжът сега крещейки окуражаваше да го последват. Дори дисциплинираните копиеносци се огънаха пред самочувствието му. Конникът се провря в една пролука между пиките и с ловък двоен замах на ятагана си съсече двама от мъжете ни, преди конят му грациозно да се извърти и да го отнесе назад.
Виждайки, че обсадната кула е вече защитена, конниците промениха посоката на атаката и се обърнаха към пехотните линии, където от палатките си излизаха леко въоръжените войници и надяваха в движение корсетите-брони и шлемове. Сарацините успяха да се промушат между жертвите си и да съсекат десетина мъже, преди да обърнат и започнат да се изтеглят обратно към крепостните врати.
Набегът им стана много бързо и императорската кавалерия нямаше време да отвърне на удара. С изключение на един човек. Когато сарацините вече се канеха да се приберат през портата, от линиите на тагмата излезе самотен ездач. Носеше ризница и шлем и яздеше обикновен кон, който дори в галоп никога не би настигнал оттеглящите се сарацини. Мъжът изкрещя предизвикателно и облеченият в зелено ездач сигурно го чу, защото тъкмо когато се готвеше да влезе в крепостта, погледна през рамо и обърна жребеца си и зачака, неподвижен, с лице към дръзналия да го предизвика. Когато прецени, че разстоянието е подходящо, пришпори коня си и животното се понесе напред.
И конят, и ездачът бяха великолепни. В лявата си ръка сарацинът носеше малък кръгъл щит, в дясната държеше ятагана. Твърде горд да използва юзди, направлявайки коня с колене, той се втурна право срещу врага си. В последния миг се наведе над седлото и леко изви тяло на една страна. Жребецът съответно промени скорост и се стрелна край другото животно; конят се стресна, спря на място и едва не събори конника си. В същия миг сарацинът замахна с ятагана по врага. Само по една случайност ударът бе отблъснат от продълговатия щит на опонента му.
Със закъснение видях, че предизвикалият сарацина е един от франкските наемници. Изглеждаше тромав и неугледен на коня си; оръжието му бе дълъг железен меч, вместо тежкия боздуган, който би следвало да носи един императорски кавалерист. Сарацинът едва профуча край него и жребецът му вече се бе обърнал и галопираше покрай франка, този път от другата му страна. Ятаганът отново проблесна във въздуха и франкът успя само да вдигне меч и отбие удара.
По крепостните стени на сарацините бяха наизлезли наблюдатели, които крещяха окуражаващо, долу тагмата чакаха неизбежния изход на сблъсъка. Сарацинът се опияняваше от публиката. Играеше с франкския конник, втурваше се в галоп насреща му, завиваше, нанасяше заблуждаващи удари, обръщаше и отново връхлиташе в галоп. Тромавият франк вече дори не се опитваше да маневрира, само опъваше юздите и извръщаше коня така, че да посрещне следващата атака.
Накрая сарацинът като че ли се насити на забавлението, описа широк кръг покрай жертвата си и с триумфален вик се нахвърли върху ѝ с готов за удар ятаган. Тогава франкът рязко се наведе над коня си. Ятаганът профуча през нищото и в този миг франкът, почти легнал на коня, замахна с тежкия меч. Беше грозен, лишен от красота удар, тромав мах, за който бе нужна огромна сила в мишците. Дългото острие профуча над ушите на галопиращия жребец, порази ездача в корема и почти го посече на две. Зеленото наметало се уви около острието, сарацинът се преви напред и силата на удара го изхвърли от седлото. Трупът му застина на земята. Шлемът със зелено-белия шал се претърколи по бойното поле.
За миг се възцари тишина от изумените сарацини, след това от императорските редици се надигна чутовен вик. Жребецът, озадачен от внезапното изчезване на ездача си, спря, върна се при трупа, подуши го, после в кротък тръс се върна при портата, която отвориха, за да пропуснат животното. Франкът, без нито дума или жест, тромаво зае мястото си в тагмата.
Подвигът му спечели името Железния юмрук, Фер дю Бра. Врагът му, научихме във впоследствие, бил каид или сиракузки благородник. Смъртта му силно подкопа морала на защитниците на града. Цялата гръцка армия пък започна да се отнася с още по-голямо уважение към плещестите, мълчаливи нормански наемници.
Глава шеста
Войските на Маниакес нямаха много време за празнуване. Застигна ни вест, че сарацините се събират във вътрешността на острова, за да тръгнат към Сиракуза и разтурят обсадата. Новата армия се командвала от друг емир. Абдала, един от владетелите на Кейруан на либийския бряг, беше довел през Велико море няколко хиляди изпитани войници. Продължаваха да пристигат подкрепления и според шпионите ни силите му скоро щяха да се увеличат с още двайсет хиляди мъже.