Абдала ни призова на бой на петия ден. Може би смяташе, че численото му превъзходство ще си каже думата или разчиташе на разпръснатите из бойното поле железни колове. Не знаеше, че под прикритието на нощта съгледвачите ни ги обираха и че половината от тежката кавалерия на Маниакес поначало бе останала скрита зад хълма, където налбантите укрепиха подковите на всички коне с метални плочи. Емирът не се ползваше и с предимството на изненадата. Часове преди сарацинската войска да се появи от крепостта, нашият съгледвач на пилона сигнализира тревога и императорската лека кавалерия се разположи така, че да попречи на сарацините да оформят редиците си.
Застанал до щаба на Маниакес в очакване на заповеди към Харалд и варангите, наблюдавах как „скорпионите“, както ги наричаше Никифорус, започнаха да мятат по противниковите редици малки скали и железни стрели. „Скорпионите“ представляваха подвижна артилерия — монтирани на триножници далекобойни лъкове. Между залповете леката кавалерия разгръщаше нападение след нападение. Нарочно галопираха напред, докато влязат в обсег, после пускаха първа и втора вълна стрели. След това се връщаха, при което ездачите ловко се обръщаха в седлата и пускаха трети залп стрели.
— Армията ни научи тази техника преди поколения, на източната граница, срещу персите. Така се утроява ударната сила — коментира Никифорус.
Приличаше ми повече на учение, колкото на сериозна битка, но всеки посипал се дъжд стрели поразяваше войници в сарацинските редици, а виждах и създалият се сред тях хаос.
— Ако гледаш внимателно — добави Никифорус, — ще забележиш, че една трета от леката конница се хвърля срещу врага, една трета подготвя следващата атака и една трета се прегрупира, прибира ранените или почива.
На петдесет крачки зад всяка команда яздеха по осем мъже въоръжени с къси мечове. Видеха ли да пада конник, някой от тя се понасяше в галоп към поваления, хващаше го за рамото и поставяше крака му в третото стреме, което висеше зад седлото. С едно плавно движение вдигаха от земята сваления кавалерист и двамата мъже се изтегляха в тила, където на сваления се даваше нов кон. Изчислих, че на всеки пет коня, повалени от сарацинските стрели, четирима ездачи се завръщат в боя, докато пак дойде ред на частта им да нападне. Изключение, разбира се, правеха ранените. Но и те не биваха изоставяни. Отнасяха ги към мястото, където медицинските екипи бяха сформирали полевата си болница, зад билото, скрита от очите на врага.
През цялото това време Маниакес внимателно наблюдаваше сблъсъка от позицията си на билото. Тагмата се бе разтегнала по протежението на хълма, с лице към малката долина и силите на Абдала. Сарацините още се лутаха, дезорганизирани от атаките на кавалерията ни. От портите на крепостта излизаха нови и нови войски, изпълваха пространството пред палисадата, докато станаха толкова гъсто разположени, че не можеха да предприемат кой знае какво. Повечето бяха пешаци; Абдала явно не бе успял да прехвърли конници от Северна Африка. Приличаха на селяни — въоръжени само с малки мечове и щитове и кожени шапки вместо шлемове. Видях как сарацинските командири се опитват да строят хората си. Междувременно тагмата стоеше спокойно, част по част, без да помръдва. Командирите следяха сигналните флагчета за заповедите на Маниакес. Нямах представа за плана на битката. Преброих превъзхождащите ни по брой сарацински войски и се зачудих какво ли е намислил Маниакес.
Така и не открих, защото се намесиха боговете. Споменах, че се движехме през суха и прашна местност, спечена от лятното слънце. Почвата беше почти песъчлива. Докато чакахме заповедите на Маниакес, усетих лек полъх, който вдигна облаче прах в краката ми. Погледнах назад и видях, че се задава буря, спускаше се по далечните склонове на огнедишащата планина и посичаше сухата местност. Предшестваше я облак ситен прах. Маниакес трябва също да го видя и се обърна към един от офицерите си, той драска нещо на восъчна таблица и я подаде на един конник, който пропусна назад, към скритата тежка кавалерия. Миг по-късно подаващите сигнали размахаха флагчета и изпратиха заповеди към линията пехотинци. Две части от тежката пехота, досега обърнати с лице към центъра на вражеските позиции, се преместиха пет-десет крачки назад, ясно разграничавайки се от тях.