— Стой назад. Мястото ти е тук, в случай че ситуацията се промени.
Погледнах към Маниакес. Внимателно наблюдаваше хаоса и за моя изненада, по лицето му нямаше задоволство. Като че ли мислеше не за току-що спечелената битка, а за това, което ще последва.
Четири часа по-късно изтощените офицери се изкачиха по хълма, за да доложат за пълната победа. Армията на емира пред палисадата бе разгромена. Повечето сарацини бяха захвърлили оръжията и избягали в храстите. Останалите бяха или мъртви, или плахо клечаха, знаейки, че скоро ще бъдат продадени в робство. Тагмата бе изгубила по-малко от сто мъже, четири пъти по толкова бяха ранени. И все пак Маниакес се мръщеше на офицерите си.
— Къде е емирът? — попита хапливо. — Задължението на катафракта е да обезглави врага, като убие или залови предводителя му. Иначе победата не струва. Сарацините ще се прегрупират и ще бъдем изправени пред нова битка.
Маниакес рязко се извърна и застана с лице към мен. Потреперих пред гнева му.
— Ти там, кажи на северните си приятели, че дойде времето заслужат парите си. Искам веднага щом се върнем в Сиракуза всичките ни галери да излязат и блокират бреговете. Не трябва да позволяваме на Абдала да избяга в Либия.
Обърна се към офицерите си.
— Дворцовите части и катафрактът се връщат в Сиракуза. Леката пехота и кавалерията ще преследват емира. Открийте го. Все трябва да е някъде. Искам да свършим с това веднъж завинаги.
Зад себе си чух някой да мърмори на нордически:
— Ами плячката ни?
Маниакес трябва да чу и отгатна смисъла на забележката, защото ледено се втренчи през рамото ми във викинга и каза:
— Плячката, обрана от мъртъвците или открита във вражеския лагер, да се отнесе на интендантите. Те ще я оценят и разпределят, когато тагмата се върне в Сиракуза.
Сиракуза разбра за победата ни много по-рано преди тагмата да достигне крепостните стени. Лишени от надеждата за помощ от Абдала, жителите отвориха портите на града. Гърците ни посрещнаха в екстаз, сарацините — примирено.
Викингите на Харалд естествено искаха да разберат каква награда ще получат след битката при Трайна. Решихме да забавим заминаването си за бреговия патрул, докато интендантите на Маниакес приключат със сметките. Накрая всеки от воините на Харалд получи по трийсет нумизми бонус, повече от заплатата за три години. Някои неща обаче бяха запазени за офицерите, което доведе до открит спор между Маниакес и Ерве, предводителя на франките. Предмет на спора им стана жребецът, носил зрелищно убития от Железния юмрук благородник. Беше превъзходен представител на породата, с която се славеха сарацините. Когато един коняр го изведе и показа на Маниакес, в събралата се тълпа нямаше човек, който да не пожелае да притежава животното.
Без много да му мисли Ерве, който говореше малко гръцки, се осмели да каже:
— Автократ, кон трябва даде на Железен юмрук за победа над сарацин.
Маниакес прие забележката като обида и посегателство над абсолютната му власт.
— Не — каза рязко той. — Този кон отива в моята конюшня.
Ерве, не забелязвайки грешката си, настоя:
— Това несправедливо. Железен юмрук победил враг честно и по обичай трябва получи оръжието и негов кон.
Маниакес го изгледа убийствено и се намръщи. Двамата стояха един срещу друг на градския площад. С Маниакес имаше няколко гръцки офицери, Ерве бе обграден от петима от наемниците си.
— Конят е мой — повтори Маниакес. От яд сега ръмжеше.
Ерве отвори уста и в този миг Маниакес направи крачка напред и зашлеви наемника през лицето. Както казах, Маниакес беше огромен мъж; ударът събори иначе високия и силен Ерве, и разцепи устната му. Ерве понечи да стане, но гръцкият генерал го изрита и отново запрати на земята. Маниакес дишаше тежко и побеснял от яд гледаше как унизеният наемник бавно се изправя с помощта на двама притичали се франки. Офицерите на Маниакес стояха като вкаменени, ужасени от беса на командира си. Спомних си предупреждението на гръцкия офицер в Константинопол, че новият главнокомандващ изисква пълно подчинение, особено от „северните варвари“.