Никой не каза нищо, конярят и жребецът чакаха. В този изпълнен с напрежение момент се намеси един от мъжете на Ерве, самият Железен юмрук. Отдели се от групата зяпачи и приближи коня, като пътем нахлузи на дясната ръка тежката си метална ръкавица. Наемникът приближи животното и започна да гали изящната глава и врат, да потупва хълбоците и гали ушите му. Това явно достави удоволствие на жребеца, който обърна глава да подуши мъжа. Железният юмрук мина пред коня, скри лявата си ръка зад гърба и изщрака с пръсти. Жребецът надигна глава, наостри уши и се огледа въпросително, чудейки се откъде иде звукът. Железният юмрук надигна дясната ръка с ръкавицата и нанесе страхотен удар, право между очите на жребеца. Коленете на коня се огънаха и той се строполи, на място. Железният юмрук спокойно обърна и се върна при другарите си.
На следващия ден Ерве и цялата му група наемници напуснаха Сиракуза и се върнаха в Италия, отказвайки да служат повече под командването на Маниакес.
— Какъв удар има тоя! — коментира Халдор. — Гръцкият генерал ще съжалява, че настъпи франките.
Излизахме на патрул от пристанището. Основна тема за разговори се явяваше краят на жребеца.
— Маниакес е в лошо настроение, откакто Абдала му избяга. Съмнявам се да хванем емира. Имаше предостатъчно време да избяга в Либия. Все пак докато патрулираме, може и да успеем да направим няколко набега на брега и да плячкосаме нещичко.
Викингският инстинкт на Халдор щеше да бъде възнаграден далеч отвъд очакванията му. От петте галери във флотилията Харалд изпрати две да обикалят Палермо, в случай че емирът е още там. Други две патрулираха крайбрежието срещу Либия, най-вероятният път за бягство на емира. Петата, личната галера на Харалд, имаше по-отговорна задача. Щяхме да претърсваме югоизточното крайбрежие за следи от сарацински плавателни съдове.
В продължение на почти седмица бавно напредвахме край скалистия бряг, оглеждахме заливчетата и разпитвахме рибари, без да открием нищо подозрително. Като че ли с разгрома на емира Сицилия отново се бе укротила и населението се бе върнало към обичайните си занимания. На около половината на крайбрежната ивица стигнахме до дълъг пясъчен плаж, обграден с покрити с ниска трева дюни. Брегът досега бе основно скали и рифове и това само по себе си бе необичайно. Питах гръцкия рибар, който ни служеше за лоцман, дали брегът се използва за акостиране. Мъжът поклати глава. Най-близкото селище било дълбоко във вътрешността, а уловът бил слаб и рибарите рядко идвали насам. Преведох отговора на Харалд ѝ хищният инстинкт на норвежеца мигновено се пробуди.
— Обърни към брега — заповяда на кормчията Харалд. — Заслужава си да огледаме отблизо.
Внимателно качихме носа на галерата на сушата и десетина от нас скочихме на брега. Чуваше се само лекото плискане на вълните. Тръгнахме, присвили очи срещу блясъка на белия пясък.
— Вие четиримата — нареди Харалд на мъжете до него, — огледайте там, до онези ниски храсти. Останалите да дойдат с мен.
Пое към дюните. Последвах го, мъчейки се да не изоставам в сипкавия пясък. Бяхме изминали може би петдесетина крачки, когато пред нас внезапно изскочиха четирима сарацини. Бяха клекнали зад дюните и сега хукнаха към вътрешността, толкова бързо, че виждах петите на босите им крака. Напомниха ми зайците, които чакат до последния момент, преди ловецът да ги настъпи, после панически хукват. Сарацините бяха също толкова бързи. Нямахме никакви шансове да ги настигнем. Спряхме и ги загледахме как изчезват в далечината. Когато излязоха от обсега и на най-амбициозния стрелец, един от бегълците спря, извърна се и ни загледа.
Харалд присви очи към далечната фигура.
— На какво ти напомня това, Торгилс? — попита.
— Господарю? Тъкмо си мислех, че са бързи като зайци.
— По-скоро гнездящи птици. Какво правят те?
Веднага разбрах.
— Изоставят гнездото и хукват колкото сили имат, за да отвлекат вниманието на ловеца.
— Значи остава да потърсим гнездото.
Нямаше да го открием, ако не бяхме видели очите на момчето. Бяха го заровили в пясъка под сянката на един храст. Единствената открита част бе лицето и дори то бе покрито с парче памучен плат, който обаче се бе смъкнал при дишането му. Докато минавах оттам, мярнах да проблясва око. Бързо махнах на Харалд, който претърсваше храстите на няколко крачки от мен.
Харалд се пресегна, разчисти пясъка и измъкна детето от скривалището му.
Момчето беше най-много на пет-шест години, слабо, с твърде светла за сарацин кожа и фини черти. Трепереше от ужас.