Старецът ме изгледа и тихо каза:
— На теб имам доверие, но не и на онзи висок пират, капитана ви. От теб зависи да го накараш да спази правилата. В противен случай ще последва трагедия.
Когато сарацините потеглиха да предадат съобщението на емира, аз обясних реда на предаването на откупа на Харалд. Никога не съм го виждал така замислен. Обмисляше плана ми, дъвчейки мустак.
Накрая се намръщи.
— Торгилс — ми каза, — твърде дълго си живял сред тези хора. Започваш да ставаш подмолен като тях. Разбира се, ако нещо се обърка, ти ще си на брега, не ние.
— Мисля, че всичко ще мине добре — уверих го с убеденост, каквато не изпитвах. — Въпреки че откъде емирът ще намери толкова много пари, е друг въпрос.
Предаването на откупа стана точно както се надявах, с изключение на едно. Ако го бях предвидил навреме, може би изобщо щях да се откажа от плана.
Малко преди пладне на третия ден дюните приближи колона от петнайсет мулета. Седях на другия край на брега със сарацинското момче, което още в шок, не продума през цялото време, докато беше с нас. При вида на мулетата трябва да разбра, какво се готви, защото лицето му се озари от надежда. Ако бях проявил повече разум, сигурно щях да завържа ръцете и краката му, за да не побегне, докато аз огледам панерите, проснати на пясъка от мулетарите, но не ми даде сърце да го направя. Вместо това, когато се изправи и помаха на учителя си, само му махнах да седне и чака кротко, и то ми се подчини. Тогава прекосих пясъка до купчината панери, развързах един и вдигнах капака. В живота си не бях виждал толкова злато. Определено не докато работех за кралския монетен майстор, защото той сечеше сребърни монети. Не и когато василевсът хвърляше милостиня на придворните си в залата за аудиенции. Едва повярвах на очите си. За моя изненада целият откуп бе в монети, предимно динари, но и нумизми от императорския монетен двор. Не видях дори един златен предмет като огърлица или гривна, стойността на които трябваше да се определя допълнително.
Нямах представа как изглеждат сто хиляди динара и нямаше време да броя. Само се обърнах и махнах на момчето, че е свободно. За последно го видях да търчи през дюните към хората на баща си.
— Торгилс, ти си гений — възкликна Харалд, когато слезе на брега, отвори един от панерите и извади шепа монети. Не го бях виждал толкова доволен. Обикновено безмилостното му изражение бе заменено с пълна наслада.
— Благодари на боговете — казах, улавяйки се за шанса си. — Те очевидно са благосклонни към теб.
— Да, боговете. Фрея трябва да е плакала с дни и нощи за това.
За миг не разбрах за какво точно говори. Толкова отдавна бях далеч от дома, че старата вяра започваше да избледнява в паметта ми. После си спомних, че богинята на богатството Фрея плакала със златни сълзи, когато изгубила съпруга си.
— Не се сети само за едно — каза Харалд. Предпазливият му тон отведнъж внесе хлад в разговора ни. — Гръцкият моряк, който разпозна момчето. Моите мъже ще си затварят устата за съкровището, защото и те ще получат дял от него. Гърците обаче не могат да си държат езика зад зъбите. Дори ако го наградим богато, той ще се похвали у дома и слухът може да стигне до Маниакес. Торгилс, внесох едно подобрение в плана ти. Гъркът е мъртъв.
Глава седма
Маниакес така и не научи истината. На влизане в пристанището на Сиракуза се разминахме с императорски дромон, поел на гребла към открито море. Пристигнал бил двайсет и четири часа по-рано с подписана с пурпурно мастило заповед, която лишаваше Маниакес от командването. Дромонът отвеждаше бившия автократ към Константинопол и василевса и брат му Йоан. Маниакес беше направил грешката да обвини зет им Стефан, командир на императорската флота, че е позволил на емира да избяга по море. Укорът бил отправен публично, Маниакес пак изтървал нервите си, разкрещял се на Стефан, че е непотребен женчо и го заудрял по главата с камшик. Стефан реагирал като заклет дворцов политикан: тайно изпратил на Орфанотропа вест, че Маниакес се е главозамаял от военните успехи и крои планове за трона. Йоан бе готов на всичко да задържи семейството си на власт и това бе достатъчно да възбуди враждебността му.
Едва повярвахме на късмета си. За бягството на емира обвиниха Стефан и беше малко вероятно нашата измяна да бъде разкрита; немилостта на Маниакес пък даде на Харалд извинение да обяви, че и той също се оттегля от сицилианската кампания. Веднага щом се събра, флотилията ни потегли към Константинопол; от там три от корабите продължиха към Понтийско море и Киев. В трюмовете им лежеше основната част от откупа на емира: екипажите им се връщаха у дома богати, както бяха мечтали. Заминаването им устройваше Харалд — по-малко мъже можеха да се изтърват за измяната. Останаха стотина мъже, според военния секретариат в Константинопол, недостатъчно за самостоятелна единица. И така за заслугите ни в сицилианска кампания бяхме преместени от извънкрепостните варанги директно към Императорската стража. За да е пълна иронията, Харалд бе отличен за служба на империята и повишен в чин спатарокандидатос, който му даваше право на церемонии да носи бяло копринено наметало и украсен със скъпоценни камъни меч. Аз разбира се, се върнах в Стражата.