Тя изобщо не ме окуражи.
— През последните няколко месеца Симеон започна да прекалява. Облича се по последна мода, носи скъпи бижута и всячески изтъква благополучието си.
— Не може ли да го убедим да не се набива толкова на очи? Ако продължава така, хората на Йоан рано или късно ще го приберат за разпит.
— Съмнявам се. Симеон е твърде влюбен в себе си.
— Не може ли Харалд да използва друг, по-дискретен сарафин, на който да повери плячката?
— Симеон е единственият, който ще поеме риска.
— Ами онези потайни мъже, които понякога се мотаят из Месата?
Пелагея изсумтя презрително.
— Не бих посъветвала Харалд да си има взимане-даване с тях. Нямат разрешителни. Има голяма вероятност да избягат с поверените им скъпоценности или да ти ги платят във фалшиви монети. А и не могат да покрият сумите, които иска Харалд. Целият им капитал се събира в мръсните торби, които размъкват. Симеон поне има желязна маса. Тя е символ точно на това: метална повърхност, на която да удариш подозрителните монети и да видиш дали ще издрънчат на гнило. По-добре кажи на високия си приятел с кривите вежди да бъде много, много дискретен, когато носи на Симеон скъпоценности.
След завръщането в Хетайра всекидневието ми се върна към предишното си русло — обичайните учения и проверки на снаряжението, и наряди — една седмица в двореца, една в казармите. И разбира се, безкрайните паради. Намирах за крайно досадно час по час да марширувам от двореца до някоя голяма черква, да чакам вън службата да свърши, да се връщам по същия маршрут и после да почиствам оръжието и да се готвя за следващата церемония, на другия ден.
Харалд успяваше да избегне повечето от затъпяващата рутина, защото той, Халдор и няколко мъже от непосредственото му обкръжение бяха зачислени да помагат на ексакторите, бирниците. Как се погаждаше с тях Харалд никога няма да науча, но по-късно си дадох сметка, че и това е било част от плана му. Нищо необичайно нямаше в това група стражи да придружава ексакторите, дори беше необходимо. Местните жители естествено не горяха от желание да плащат данъци, затова и ексакторите се движеха с въоръжен ескорт. Малко неща бяха в състояние да стреснат един селянин повече от заплашителната гледка на варварите чужденци, готови да изравнят със земята имота му, ако той не плати дължимото на императора. Пристигането на отряд варанги обикновено бе достатъчно да ги накара да развържат кесиите. Харалд с кръвожадния си вид трябва да бе особено страшен, а и не би се поколебал да прибегне до сила, което може да бе и причината да го натоварят със задачата.
Така Харалд изтърва странното събитие, което изненада дори иначе информираната Пелагея; вестта, че василевсът и императрица Зоя ще имат син. Физически това, естествено, бе невъзможно. Макар и суетна като винаги, Зоя вече беше поне на шейсет, а Михаил бе твърде болен. Очевидно ставаше дума за осиновяване. Това, което изненада всички, бе избраника им, прост командир от Дворцовата стража, чисто синекурна длъжност, за която се искаше само да носиш лъскави униформи по дворцовите церемонии. Казваше се Михаил, като императора, баща му беше същият Стефан, който нагласи Маниакес да бъде отзован безславно, майка му се падаше сестра на василевса. Щеше да получи титлата цезар или наследник на императорския престол. Изборът, разбира се, бе направен от Йоан Евнуха. Орфанотропа знаеше, че василевсът може да умре всеки момент и бе твърдо решил властта да остане семейството.
Церемонията по осиновяването бе още по-гротескна от брака на младия василевс със Зоя. Този път ритуалът се състоя в черквата в двореца Блакерна; кулминацията настъпи, когато новият цезар символично седна в скута на застаряващата Зоя, за да бъде обявен пред събралите се официални лица и висши служители за неин „син“.
Няколко дни по-късно подминах на двора един среден по ранг служител от архива. Лицето му ми се стори познато, но щях да го подмина, ако той внезапно не ме спря и попита:
— Извини ме, но не си ли ти варангът, който говореше гръцки и ми разказа как се е удавил Роман?
— Да — отговорих, разпознавайки младежа, който ме разпитва в деня на погребението. — Ти си Константин Селус. Май доста си се издигнал оттогава. Поздравления.
— Започнал си да говориш като придворен. Този път трябва да ми кажеш името си.
— Торгилс Лейфсон.
— Очевидно още си в Стражата.
— Обратно в Стражата, ако трябва да сме точни, след като служих в Сицилия.
— Значи знаеш нещо за новия цезар? Нали той е, или е бил, твой командир.
Поколебах се и Селус каза меко:
— Можеш да говориш спокойно. Искам мнението ти за бъдещите поколения. Продължавам да събирам материали за историята на империята.