След като кризата бе благополучно овладяна, церемонията бързо се изроди във фарс. Хората на Зоя трябва да бяха разпратили вест из двореца и свикали министрите и приближените им. Сега те влизаха един по един. Подозирах, че много от тях идваха с мисълта, че ги викат да засвидетелстват уважение към тялото на мъртвия император. Вместо това ги посрещна невероятната гледка на вдовицата, отново омъжена и седнала до съпруга си, който можеше да ѝ бъде внук. Нищо чудно, че няколко от новопристигналите, занемели, се поколебаха на вратата. Застаряващата императрица и младият ѝ консорт стискаха държавните символи в отрупаните си със скъпоценности ръце, лъскавите им туники бяха старателно аранжирани от пажовете, а изражението на лицето на Зоя подсказваше, че очаква да ѝ се засвидетелства безпрекословна почит. Гледах как придворните попиват гледката — гордата императрица, младоликият ѝ съпруг, чакащата група високопоставени служители и заплашителната, мрачна фигура на Йоан Орфанотропа, брата на Михаил, следящ как реагира всеки новопристигнал. След няколко мига колебание и пресмятане, министрите и придворните идваха при двата трона, покланяха се дълбоко на императрицата, после коленичеха и целуваха пръстена на изпадналия ѝ в блаженство съпруг, който допреди по-малко от шест часа бе известен само като неин любовник.
На следващия ден погребахме Роман. През нощта някой — сигурно вездесъщият Орфанотроп — бе наредил подутият труп да бъде облечен в официалната пурпурна копринена туника и положен на носилка. Час след изгрев-слънце погребалната процесия вече бе събрана и всеки зае полагащото му се според ранга място. Отвориха парадната врата на двореца и излязохме на Меса, широката главна улица, която дели на две града. Аз бях един от стоте стражи, които според традицията крачеха непосредствено преди и след мъртвия василевс. Бях изненадан да видя колко много граждани на Константинопол са напуснали леглата си в този ранен час. Слухът за внезапната смърт на василевса трябва да бе плъзнал светкавично. Тези в челните редици на гъстата тълпа можеха лично да видят восъчнобялата кожа и подутото лице на мъртвия император, главата и ръцете на когото бяха оставени открити. Един-два пъти чух викове „Отровен!“, но през повечето време хората бяха неестествено смълчани. Не чух нито една дума съжаление или мъка по мъртвия. Роман III не бе особено популярен в Константинопол.
При големия Форум на Амастратиона свърнахме вляво и след още половин миля кортежът навлезе във Виа Триумфалис. Обикновено по тази широка улица императорът, под овациите на тълпата, върви начело на победните си войски, и показва пленената плячка и окованите врагове. Сега отнасяха Роман в обратна посока, сред тишина, нарушавана само от проскърцването на каляската с тялото му, конските копита и приглушените стъпки на стотиците обикновени жители на Константинопол, които от чисто любопитство се бяха присъединили към процесията. Придружиха ни чак до огромната недовършена черква на Мария Блажената, великият проект на Роман. Тук свещениците набързо го положиха в зелено-белия саркофаг, който си бе избрал — любопитният императорски обичай василевсът да избира къде да го погребат в деня на коронясването си.
После, докато изпадналата в траурна апатия тълпа се разпръскваше, се върнахме по същия път към двореца. Нямахме нито миг за губене.
— Два парада в един ден, ама си струва — каза весело Халфдан, свали тъмния ешарф и го смени с друг, златотъкан. — Благодаря на Христос, че разстоянието следобед ще е кратко, а и бездруго щяхме да излизаме за Цветница.