Искреността за пореден път спечели доверието ми.
— Ами, от малкото, което видях, цезар е отмъстителен и повърхностен. Единственото му достойнство е, че е ненадминат в прикриването на чувствата си.
— Значи идеалният човек за трона — каза иронично Селус. — Искам да се споразумеем с теб, Торгилс. Като страж ти понякога виждаш неща, на които ние, външните лица, не ставаме свидетели. Ако бъдеш така добър да ме държиш в течение какво става зад кулисите, аз няма да те забравя, когато дойде време — а това рано или късно ще стане — да ти потрябва приятел сред бюрократите. — И бързо отмина по пътя си.
През следващите няколко месеца не можах да му кажа нищо, което да не можеше да види и сам. Здравето на Михаил бързо се влошаваше. Крайниците му отекоха до така степен, че пръстите му станаха дебели като наденички. За да се скрие от хората, василевсът се оттегли в резиденцията си в провинцията. Остави в двореца обичайните интриги, все по-крайни, когато стана ясно, че не му остава много. Истинската власт все още бе у Йоан, но някои придворни започнаха да се подмазват на младия цезар, други се обединиха около любимия му чичо, Константин, друг от братята на Йоан. Няколко ветерана пак започнаха да изказват почитанията си на императрица Зоя, въпреки че тя продължаваше да е прокудена в гинекума, а василевсът оряза издръжката ѝ дотам, че живееше едва ли не на прага на бедността. Никой нямаше доверие на никого и се налагаше все по-ясното усещане, че властта всеки миг ще се сгромоляса.
Осъзнах докъде е стигнало разложението, когато късно една декемврийска вечер в стаята на стражите дойде запъхтян и зачервен придворен.
— Търся стража Торгилс — обяви.
— Какво мога да направя за теб? — попитах аз.
Мъжът погледна с любопитство другите стражи, които го зяпаха с неприкрито любопитство.
— Искат да избереш един надежден свой другар. Вземете тежки наметала и ме последвайте.
Погледнах Халфдан.
— Вземи Ларс — посъветва ме той.
Ларс беше солиден страж, в Хетайра почти толкова отдавна, колкото и Халфдан. Двамата взехме оръжията си и служителят ни отведе, полу на бегом, в кабинета на Йоан. Открихме го облечен в монашески дрехи, готов да напусне двореца.
— Искам да ме придружите — каза Йоан. — Бъдете дискретни, прикрийте униформите си, и може да оставите секирите. Скритите под наметалата мечове ще са достатъчни.
Измъкнахме се от двореца през една задна врата, пазачите която очевидно ни очакваха. Придържахме се към малките улички, но аз разпознах посоката — така наречения Венециански квартал, заради многото чужди търговци, най-вече италианци, които живееха там. Това беше и районът с най-много манастири и когато спряхме и потропахме на дървените врати на един от тях, се ориентирах, че сме пред портите на Космидиона, същия, който василевсът покровителства така щедро, защото бе посветен на лекарите светци Козма и Дамян.
Мрачен монах безмълвно ни пропусна и преведе по няколко каменни коридора. В далечината чух напеви и когато завихме зад един ъгъл, мярнах бързото отстъпление на няколко забулени фигури, досега чакали в сенките, любопитни да видят кои са късните посетители.
Стигнахме до вратата на обикновена монашеска килия. Беше отворена, а вътре, на прост нар, лежеше василевсът. Познах го по противните, подпухнали ръце. Не носеше императорските си дрехи, а просто черно расо. Главата му бе обръсната на тонзура: видях белези от порязано, явно работата бе свършена набързо и скоро. Василевсът приличаше на мъртвец; не се и съмнявах, че му остават само още няколко часа живот.
— Пазете вратата и коридора — заповяда ни Орфанотропа. — Не пускайте никой.
Стори ми се искрено потресен от вида на болния си брат. Пристъпи в стаята и преди да се обърна с гръб, към коридора, видях как се свлече на колене до леглото и прегърна инвалида. Чувах го да реди утешителни думи на мъжа, когото бе успял да възкачи на трона на империята. Трудно ми бе да повярвам, че младият и красив придворен, който се бе оженил за Зоя, сега бе подутата, потна развалина на нара зад мен.
В двореца не можеш да запазиш в тайна нищо, най-малкото изчезването на императора. Призори дойдоха първите посетители: новият цезар Михаил и чичо му Константин. Василевсът вече агонизираше и Орфанотропа им позволи да останат съвсем за кратко. Двама лекари, един от манастирската лечебница, другият от двореца, опитаха да облекчат мъките на пациента. Тогава чух василевсът да вика, че иска да умре като Господ, в мъки, и Орфанотропът ми нареди да не пускам повече лекари. В килията допускахме само по един монах, който да се моли за душата на болния. Останалите братя отправяха молитвите си в параклиса.