— Зоя ли е истинската императрица? — попита някой. — Какво ще правим сега? Май не дължим нищо на императора. Той ни заряза заради онези голобради печенеги. Нека те го пазят.
— Достатъчно! — сопна се Халфдан. — Стражата винаги е вярна на императора. Докато Михаил е василевс, ние ще му служим. Клели сме се в това.
— А какво ще стане, ако тълпата реши, че не той е императорът? Кого ще последваме тогава?
— Ще следвате заповедите — каза Халфдан, но аз видях, че много от другарите ми не са убедени.
Тази нощ оставихме двойни постове по валовете и портите. Дворецът бе труден за охраняване; през вековете го бяха разширявали и променяли толкова много, че нямаше единен отбранителен периметър. Най-добрата защита, според събралите се набързо съветници на василевса, бе някак да се отклони гневът на гражданите. Затова и когато на другата сутрин Зоя пристигна в двореца Михаил ѝ се извини за поведението си и я изведе в ложата си на хиподрума, за да я покаже на хората. Ако обаче смяташе, че този цирк ще успокои тълпата, грешеше.
Хиподрумът побираше четирийсет хиляди души. Този ден нямаше и едно свободно място, дори пясъчната арена, където обикновено се състезаваха каляските, бе претъпкана. Хората чакаха Михаил да се покаже още от призори и дългото забавяне увеличи недоволството им. Когато той най-после се появи на балкона, много бяха твърде далеч да разпознаят дали именно Зоя е с него. Познавайки двуличието на двора, други сметнаха, че старицата до василевса изобщо не е императрицата, а пременена в императорски одежди самозванка. Слушах от парапета, където бе разпределена частта на Халфдан — печенегите бяха на стража и камбаните най-после бяха млъкнали — и чух нещо, което преди свързвах с неудоволствие от изпълнителите на арената: дюдюкания, примесени с гневни възгласи и обиди.
Погледът ми бе привлечен от раздвижване — към изхода на двореца се бе отправила малка група манглабити, пазители на портите. Потайността им ми подсказа, че се канят да зарежат поста си.
В далечината се разнесоха объркани викове. Василевсът трябва да бе напуснал хиподрума.
— Идват — предупреди Халфдан. — Ларс, вземи десетина мъже, при портата и виж дали е залостена. Торгилс, ти стой до мен. Може да ми потрябва преводач.
Когато пак надникнах през парапета, предните редици на тълпата вече се блъскаха по площада пред Бронзовата порта. Повечето бяха въоръжени с камъни, лостове и факли. Някои носеха и мечове, и пики. Това бяха войници, не граждани. Дворецът заплашваше не прост метеж, а военен бунт.
— Трябват ни лъкове, прашки и копия, не секири — измърмори Халфдан, пак поел инициативата в поредната дворцова криза. — Торгилс, иди намери някой, който да може да ни обясни общия защитен план. Не драскач, а военен.
Забързах по коридорите на двореца. Навсякъде ме посрещаше паника. Служители, още в официалните си костюми, подтичваха, някои натоварени с вещите си и явно отчаяно търсещи начин да напуснат сградата. Два пъти подминах отряди екскубитори, гръцките дворцови части, и изпитах облекчение, че поне част от местния гарнизон още е верен на трона. В крайна сметка попаднах на един от офицерите им. Отдадох чест и го помолих да изпрати стрелци на Бронзовата порта, тъй като тълпата може всеки момент да я разбие.
— Разбира се — сопна се той. — Ще изпратя стрелци. Имате ли нужда от нещо друго?
— Два-три „скорпиона“ няма да са ни излишни. Може да ги разположим високо на стената, откъдето ще имат добър обсег и ще попречат на тълпата да се струпва пред портата.
— Не мога да ти помогна. В Стражата няма хора, които да управляват балистите. Никой не е мислил, че ще са ни необходими. Пробвай Армаментона. Може някой там да ти помогне. Знам, че държат на съхранение „скорпиони“.
Бях забравил оръжейницата. Дворецът бе като миниатюрен град, с кралски покои, официални помещения, архив, хазна, данъчна служба, кухни, тъкачници за коприна и разбира се, голям склад за оръжие. Хукнах обратно към Бронзовата порта.
Заварих Халфдан предпазливо скрит зад една амбразура, загледан в тълпата, която междувременно се бе удвоила и станала далеч по-войнствена.
— Стой назад, Торгилс — предупреди ме той.
По каменната стена изтрака стрела.
— Можеш ли да ми дадеш десетина мъже? — питах аз. — Искам отида до оръжейницата и да пробвам да докарам един-два „скорпиона“.